Рая Заимова

Настрадин Ходжа във френски контекст

Тази известна легендарна личност, която обикновено българският читател свързва с Хитър Петър, има интересно развитие в културно-исторически план.

Над 300 анекдота имат за главен герой Настрадин Ходжа. През последните години бяха публикувани на български 125 анекдота от Мария Михайлова-Мръвкарова, записани от различни краища на Османската империя. Те са извлечени от най-пълния публикуван сборник за Настрадин Ходжа, издаден в Истанбул на османски през 1909 г. Чрез тях българският читател се запознава с непознати или частично познати анекдоти, които дават пъстра картина на живота и нравите на хората в Анадола. А всъщност, защо в тази област?

Настрадин Ходжа е роден през 1208 г. в Сиврихисарско или на границата между византийските земи и тези на анадолските селджуци. Сиврихисар става впоследствие и един от центровете на анекдотите с Настрадин Ходжа. Образовал се е в местното медресе, а когато остава без баща, семейството му се премества в Акшехир — известен на времето културен център в Мала Азия, където той продължава образованието си. Смята се, че до смъртта си през 683 г. по хиджра или 1284 г. е мюдеррис (преподавател в медресето) и кадия (съдия). Баща му Абдул и сина му са все имами (мюсюлмански духовници).¹ Носи се и друга мълва: а именно, че е родом от Бухара — културен и търговски център на източната цивилизация — където е роден също известният учен Ибн Сина (Авицена). Благодарение на град Бухара Настрадин Ходжа е популярен не само сред тюркските народи, но и сред персите, които го смятали за поданик на персийския шах. Разпространението на героя има твърде широк обхват и извън Мала Азия се среща във всички съседни области, включително и на Балканите. В анекдотите се смесват много събития и съдби на народи, които са готови и днес да оспорват идентичността на героя. Воалът около легендарната личност е толкова обширен, колкото и териториите, на които се говори за него. Всъщност, XIII век, когато е живял, е век на упадък на династията на Селджуците, начало на монголските нахлувания начело с прочутия Тамерлан или Тимур. От някои сведения от самите анекдоти става ясно, че Настрадин е общувал с Тимур и благодарение на естествената му хитрост и мъдрост, земите около Караман са били пощадени от меча на чуждия завоевател.

Най-старите анекдоти ни водят до Бурса и са от XV в. Те са събрани от един турски поет през XVI в. Настрадин е представен почти като еретик, докато в по-късно време чертите му са смекчени. От него лъха ориенталска мъдрост, дребно подкупничество и лукавство. Въпреки противоречивия си образ той е привлекателен и симпатичен. През XVII-XVIII в. ориенталският герой навлиза във фолклора и на християнския български народ, за да го запомним и до днес като съперник на нашенския Хитър Петър на балканска почва.

От преписваните от ръка на ръка, а по-късно и отпечатани анекдоти на османо-турски са се учили и френски поданици в Турция — търговци и бъдещи драгомани в консулствата на Франция през ХІХ в. През 1854 г. в Смирна излиза книга със заглавие „Турско-френски диалози“. Това е сборник с диалози и анекдоти с паралелен текст на османо-турски и френски езици. По това време е било възможно вече да се отпечатват книги с арабица. Вероятно поради факта, че изданието е предназначено за френски поданици в Османската империя, говоримият османо-турски е предаден на латиница.

Един от съставителите е ориенталистът отец Вигие (1745-1821) от ордена йезуитите (впоследствие на лазаристите), апостолически префект в Цариград от 1783 г. до 1799 г. Работи за разпространението на католицизма в Леванта и изучава няколко езика. Автор е на редица писания по теология.² Освен тях има заслугата за съставянето на турска граматика, публикувана в печатницата на френското посолство в Пера през 1790 г. и посветена на крал Луи ХVІ. Била е замислена поредица от четири тома диалози и история на християнството, но размирните години след Френската революция се отразяват и на посолството, и на неговия посланик Шоазьол-Гуфие, който е принуден да напусне поста си и съответно печатната дейност там замира.³ След смъртта на отец Вигие излиза само една малка част от диалозите в споменатия сборник в Смирна. Негов съавтор е Н. Малуф.⁴ Сборникът, който се съхранява в Националната библиотека на Франция, е подвързан заедно с турската граматика от 1790 г. и така се получава единство в целите и задачите на този тип литература. Съдържанието му напомня на т. нар. сборници със смесено съдържание, които през ХVIII в. са популярни и в българската култура.

Най-напред прави впечатление, че текстовете са съобразени с цялостната политика и присъствие на Франция в рамките на Османската империя и необходимостта да се представи пред краля обучението на говорим османо-турски, а не персийски и арабски. Показателно е, че драгоманските школи, функциониращи от ХVІІ и ХVІІІ в. в Цариград и Париж, са наблягали на класическите езици, включително и на арабски и персийски. Кадрите, които се формират там, получават откъслечни знания, които едва впоследствие успяват да развият практически и да станат полезни в консулските и търговските дела. Понякога извън тях, драгоманите се изявяват в областта на хуманитаристиката като правят преводи или коментар на различни ориенталски творби: например, „Хиляда и една нощ“, „Хиляда и един ден“, „Сборник с ориенталска литература“ и др.⁵ В случая, в сборника от Смирна, акцентът пада на говоримия турски от Цариград, който отец Вигие отличава от езика на османската администрация и смята, че ще има полза чуждите търговци да го изучават. Тази тенденция проличава и от спомоществователите на граматиката, които са на брой 300. Те са представители на търговско-консулските европейски среди в Цариград, Солун и други пристанищни градове, а така също и от католически духовници по същите места.

Сборникът от Смирна обхваща 23 диалога, 9 анекдота, както и писма, речи на великия везир Решид паша, написани по повод откриването на Академията на науките и литературата през 1851 г., както и образци за писма. Като цяло диалозите представляват злободневни истории, чиито герои са левантийски търговци: евреи, турци, западно-европейци. В споровете, които водят помежду си за правдата в търговските връзки, са естествено намесени драгомани и представители на турското правосъдие. Тъй като текстовете са с дидактична цел, всяка употребена дума или израз е анализирана като част на речта и преведена на френски език.

Но да се върнем на Настрадин Ходжа. От поместените девет анекдота, седем имат за герой Настрадин Ходжа. Те са кратки и без заглавия, част от тях се покриват с наскоро публикувани на български език. Но по-интересно е, че текстовете им, които по всяка вероятност са били записани на място, може би — от Малуф — в цариградските кафенета, са езиково адаптирани от християни, съобразно модерния и вече литературен френски език. И тъй пред читателя Настрадин е едновременно „ходжа“ и „ефенди“ — за разлика от светските лица в диалозите, където „ефенди“ е преведен като „господин“. „Пришествието“ във френския превод на анекдотите става „възкресение“, „кичи-заде“ (което означава буквално „Козарев“) е преведено като „gentilhomme“, ще рече знатен човек, „Аллах“ не се среща и е заменен с познатото и общоприетото „Бог“, „Велики Боже“, „Господи“ и т. н. Това не променя с нищо същността на съдържанието и хуморът остава неподправен.

Появата на анекдотите с Настрадин Ходжа във френски сборник, при това публикуван в Турция, говори за близостта и вече утвърденото многовековно присъствие на Франция по тези земи. Присъствието означава, че анекдотите са чути и записани от хора, които достатъчно добре са разбирали говоримия турски. От друга страна, необичайното му присъствие в тази книжнина с учебни цели, разширява ориенталската тематика, която излиза във вид на преводи на френски език и която обхваща хроники, приказки и подобни наративни творби. Трансформирането на Настрадин от герой на устната реч в словесен герой на друга писмена култура означава и търсене на универсализъм в човешката нагласа и нрав. Свежият хумор, който блика от редовете, неподправеното и остроумно поведение на легендарната личност подсказват и още един културно-исторически акцент. Модерният книжовен език и цивилизация в лицето на Франция подемат и се възползват от ориенталската действителност и чужда природна дарба, за да я поднесат не само на „езика на Просвещението“, но и на говорим цариградски диалект далеч преди Настрадин да бъде публикуван на османо-турски през началото на ХХ в. Ориенталският герой става герой на два свята или на преплитането на две култури с една общочовешка и незаличима черта — смехът.

¹ Непознатият Настрадин Ходжа. Съст., прев. от османски език и нарисува М. Михайлова-Мръвкарова. С., Amber, 2001, с. 7-8.

² Michaud, Dictionnaire de biographie française, t. 43, s.l. s.a., 395-396.

³ Bacqué-Grammont, J.-L. S.Kuneralp, Fr. Hitzel, Représentants permanents de la France en Turquie (1536-1991). Istanbul-Paris, Isis, 1991, p. 37.

⁴ Н. Малуф е автор и на История на Турция, преведена и допълнена от П. Р. Славейков; посветена е на Сами паша, министър на просвещението и издадена в Цариград през 1857 г. Написана е в духа на времето, т. е. възхваляват се реформите на Махмуд ІІ и Абдул Меджид.

⁵ Заимова, Р. Пътят към „другата“ Европа (из френско-османските културни общувания, ХVІ-ХVІІІ в.). С., Кралица Маб, 2004, с. 94 сл.