Ганчо Савов

Словенците и техният весел свят.

Наблюдения върху народния хумор

Смехът върху картата на Словения

Обобщенията на някои изследователи на словенския етнос са категорични, че словенците дължат своето постоянно изплуване на повърхността — след всички безуспешни опити да бъдат асимилирани — до голяма степен и на постоянно вървящата в крак с развитието на живота народна духовна култура, на богатите извори на народното изкуство в селото и в града, на оптимистичното национално самочувствие. Безусловно всичко това е изградило специфично трайно настроение, в което преобладава омъдрената, привидно умерена и остроумна веселост над бързо избликващата и отзвучаваща комичност. От там иде и погрешното предубеждение у някои автори, че словенците често не дават воля на своя смях. А пък тъкмо със жизнерадостния си дух дълго подтисканият национално словенец е успявал да поддържа равнището на постоянния си тонус, стимул и увереност, да се запази и изгради като духовно извисен, практичен и организиран човек.

Всеки народ, както и всяка личност си има характер, способности и наклонности. За всичко това научният език е измислил понятия — национална специфика, национална психология, характерологични особености и пр., но те значат същото, каквото за личността означават характерът, способностите, наклонностите. От гледище на тези черти словенците са далеч по-близки до западните, отколкото до южните славяни.

Те са неимоверно делови хора. Искате ли работа от тях, словенците не губят нито вашето, нито своето време и всичко върви по начертан план. Този техен белег се проявява в склонността им към добра организация, към порядък и дисциплина и това ги е извело на много първи места в Европа по развитие, жизнен стандарт и пр.

Словенците наистина не са известни с някакъв сърцат хумор. Въпреки това целият им фолклор излъчва специфична сдържана веселост, свежест и остроумие, преплетени със сатира и ирония, което създава условия за добро и повишено настроение. Това е пък основна предпоставка на човек да му върви добре във всяко начинание. Особеностите на характерния словенски хумор — наситен повече с духовитост и сатира, отколкото с комичност и компенсиран с оригинални, предизвикващи веселост асоциации — е такъв вид смях, който често дава много силен и траен, нравствен и социален ефект и внушения.

Така че след дългите си проучвания по цяла Словения и въз основа на обширно градиво не мога да приема твърденията, например на Ана Ковач в статията й за словенската идентичност („Словенски алманах“, 1964), че „словенците са народ без хумор и самоиронична дистанция“. Особено пък след като най-авторитетни словенски учени (Франьо Баш, Нико Курет, Матияж Кмецъл, Милко Матичетов, Антон Тръстеняк, Марко Търсеглав и др.) утвърждават категорично, че хуморът има широко разпространение всред словенците.

Понеже фолклорът е безупречен показател на народопсихологичните особености на един народ, от настроението, което той носи в себе си, можем да направим заключения за психологическите дадености, за манталитета и пр. на населението в отделни етнографски области, които се различават доста помежду си по манталитет, по езикови диалекти, по начин на живот и бит. Погледът върху картата на Словения — с районираните от мен средища на хумора — показва, че неговата територия е най-плътна на изток и юг от столицата Любляна. Показателно е и че обикновено това са по-богатите селскостопански, респективно лекопромишлени райони, в които от стари времена е развито народното изкуство — художествени занаяти и изкуства, жизнерадостни обичаи и пр.

Това можем да си обясним с начина на живот и с бита на словенците в двата различни природни района. На изток и юг населението е сраснало пълноценно с природата, която щедро дава всичко на човека, та хуморът там е по-ведър. В северозападната част човекът е в непрестанна битка с приказно красивата и величествена, но иначе сурова алпийски природа. Поминъкът му е бил винаги тежък — животновъдство, горско стопанство, тежката и модерна индустрия, заради което природата остава като романтична атракция и дава простор на мечтаещия му дух и там хуморът е по-остър и гротесков. Тази особеност се смекчава към преминаването в югозападната, приморската, карстовата част на Словения, където в хумора силно прониква искрящата медитеранската духовитост.

Навикът е наложил да се пристъпва по-често към аналитично разглеждане и изследване на народни изкуства и техните съставки поотделно, а по-рядко — да се прибягва до общо или съпоставително представяне. Въпреки че обикновено заедно се съчетават различни родове изкуства, за да въздействат заедно по-силно. Освен това понякога става неуместно разделянето на народното творчество по родове, какъвто е случаят с народните песни, където текстът и музиката вървят неразлъчно, тъй че двете изкуства често задължително трябва да се свързват и анализират заедно.

Съставните изкуства безусловно се показват и проучват поотделно, но когато са елементи на една неделима съвкупност от художествени изяви, не бива да се оставят без да се свържат и да се изследва комплексното им проявление и въздействие. Така че тук, макар да говорим главно за словесното изкуство, няма да игнорираме другите.

Средищата на словесния хумор

Преобладаващо място в словесния хумор има прозата от най-кратките до обширните жанрове, какъвто е разказът.

Всред средищата му първо място заема областта Доленска и в нея — град Рибница, югоизточно от Любляна. Прочут е с народните си занаяти, с т. нар. „суха стока“ — дървени сита и лъжици, дърворезба, грънчарство, кошничарство, кацарство и пр. Особено известен е с непрекъснато бликащия свой „рибнишки“ хумор и с нарицателния си остроумен фолклорен герой Урбан, който от незапомнени времена е вечно зает и натоварен със сечива и стока, все е припрян, сладкодумен и с извънредно бистър ум. Литературният двойник на Урбан е Матеуж — отракан, хитър и остроумен, появил се изпод ръката на видния писател Фран Милчински (1867-1932). В известната си книга „Суха стока“ той представя систематичен художествен запис на рибнишкия хумор чрез патилата на героя си. За Урбан пък издаде книга съвременният писател Миха Мате.

Анекдотите и вицовете за Урбан и за рибничани са наситени с народна прозорливост, свързани са с типичните за района професии, а в днешно време — и с политическа актуалност: за оня, който се вслушал в рекламата и си поръчал костюм в Белград с изпратени по пощата мерки, но от там му отказали, защото словенците не били градени по югославския стандарт; като дошъл социализмът, хората престанали да мрат, заплатата на св. Петър станала нищожна, та той ангажирал починалите рибничани да правят решета и кошници и ги връщал на земята да ги продават, а от този бизнес и той се препитавал. Днес Рибница е място на словенския фестивал на хумора и сатирата.

Сходен хумор има в близкия до Любляна гр. Иг, а особено в с. Вишня гора източно от него. Живописното село е прочуто със своя весел символ: охлюв, прикован с верижка: „Да не избяга! Бавният понякога може да се окаже по-бръз!“ Увековечен е от писателя класик Йосип Юрчич.

Другият район на хумора е в източната област Щаерска, а центърът му е с. Лемберг, близо до гр. Рогашка Слатина. През Ренесанса селото е било привилегировано и жителите му се големеели. Поради това околните селища са осмивали всеки техен недостатък. По-късно, когато селото западнало, самите лембержанци стават творци на смешки за себе, превръщат се в колективни герои на остри шеги.

За разлика от рибнишкия хумор, „професионалната“ тема тук не е популярна и ударението е поставено върху нивото на човешкия интелект. Лембержани в анекдотите са ту прости, ту недосетливи, ту лениви и предпазливи, а в чертите им има известно сходство със старите немски шеги за глупаците от гр. Шилде; на нас пък ни напомнят за шопския хумор. И в близкото с. Планина хуморът има своя специфика — прочут е с пикантните си истории на тема „кучка“, докато доста по на юг — с. Бруснице до гр. Ново место, е познато с хумора си за своите котки.

Третият важен район на словенския хумор е в най-североизточния край, в областта Пърлекия по поречието на р. Мур. Там средище на смехотворчеството е голямото село Вержей, намиращо се в богата и плодородна равнина, близо до гр. Мурска Собота. Интересна багра на вержейските анекдоти са тиквите — в пряк и преносен смисъл, и те са свързани с материалната култура на вержейци. Мурска Собота пък има жив актуален и политически хумор, хроникиран от днешния писател Йоже Ритупер-Додо; има и свой местен герой — бата Мики и анекдоти за цигани, които някога са обитавали града. Близо до М. Собота е с. Богоина, известно със своите „лъжи“ — така народът нарича приказните весели измислици, плод на сатирична фантазия, в които сюжетите се свеждат до смешни измами и абсурди в името на правдата и доброто. Те иначе са доста дълги и приличат на невероятни весели разкази.

В западната част на Словения е известен с хумора си гр. Толмин, в северната част на областта Приморска. Жителите му превръщат фолклора в своеобразна, сполучливо осъвременена гражданска модификация, в която и словесният хумор, и обичаите придобиват доста сатирична, дори саркастична окраска. Своеобразен в тази част на Словения е и хуморът в с. Шебърле, недалеч от гр. Церкно.

В крайната югозападна част, в Словенска Истра, край границата с Хърватия целият район около с. Грачишче има също свой специфичен народен разказен хумор. Той е от т. нар. конкретен тип, т. е. говори за съществуващи лица, селища и събития. Случките се разказват не със смешни, а със сериозни думи, ситуациите обаче са достатъчно комични, та човек, щом си ги представи, се разсмива. А хората там много обичат задявките и въображението им е смехотворческо.

С най-нова дата, както уточнява и Славко Крушник в книгата си „Смехът не е грях“, е хуморът от областта Горенска. Алпийските горенци, които другите имат за стиснати люде, сами разказват за себе весели шеги и вицове. В тях те се представят като хитроумни скъперници, подобни нашите габровци или на пиротчаните от Сърбия. Шегите им са подобни — кратки и сбити вицове, афористични и изразителни, доста по-различни от обстоятелствения анекдотичен хумор на останалите словенци.

В словенския хумористичен фолклор са застъпени широко нарицателните герои, които олицетворяват определени нравствени и социални поведения. Най-познатият и всеобщ е Курент, присъстващ в пролетните обичаи и под други названия. Той внушава представата за живителна народна сила и настроение, като прави напук на живота и смъртта и ги провокира, мами и побеждава. Фолклорът внушава представата за него чрез прозата, като за здравеняк и левент ковач с добро сърце; в обичаите той е саркастичен маскиран персонаж, съвсем като наш кукер. Живее на небето, но там прави често големи щуротии, задява се с дявола, дори не прощава и на св. Петър, заяжда се и с дяда Господа. Курент се появява във всички райони на Словения, но най-силно „владее“ района около гр. Птуй, в североизточната част... Други популярни герои са: споменатият вече Урбан; символът на смешните неудачи с добър край, юношата Павлиха; досетливото и весело хлапе Кекец, което не оставя никого в беда; Петър Клепец — весел вариант на словенския Давид; Щемпихар, Тинек, Меуже (Глупчо) и др.

В Словения не съществуват народни певци на епични песни, каквито има в околните славянски народи. Но там е разпространено широко разказвачеството заедно с големия интерес на населението към това изкуство. То наистина има характер на творчество. Някои разказвачи са толкова изкусни, че са истински неизчерпаеми артисти, съчетаващи в себе си дарбата на словото, актьорството, имитаторското умение, музикалността и пр. А многобройните прослушвания и записи на техните изпълнения показват, че това са майстори и на художествената импровизация, понеже те никога не разказват по еднотипен начин и заучено повествованието, а винаги съобразяват разказа си с вида слушатели, с обстановката, настроението и с още много фактори. Характерно е и това, че всички тези разказвачи са образовани (в Словения неграмотни няма!), но не записват творбите си.

В жанрово отношение хумористичната проза безусловно натежава към приказката с характер на басня, не само заради това, че олицетворените животни и символи играят основна роля в разказа, а и защото те винаги поднасят мъдро изложена и метафорично прикрита точна поука.

Шеговитият разказ или „историйката“, както често тя се нарича в Словения, отстъпва по количество на приказката, но пък за разказвачите това е по-силен и актуален аргумент, особено когато се касае за разобличаване на слабости и недъзи, защото иносказанието се базира на реални примери и по-пряко може да бъде насочено срещу типичните случаи и явления от живота. На широко разпространение се радват също пословиците и поговорките, обединени от едно единствено понятие — „преговори“. А онези от тях, които са не само мъдри народни афоризми, а имат и хумористичен подтекст, се наричат „потсмехливки“ (присмехулки). Някои обикновено са конструирани от два дяла: някакво закодирано заключение и смешното му пояснение. Например:

„Което си е по-добре, си е по-добре“ — рекъл един, като си пържел сланина в масло.

„Не е хубаво да бързаш“ — рекъл охлювът, който седем години лазил по стъблото на една тиква и накрая взел, та се хлъзнал и паднал.

„Ще видим!“ — рекъл слепецът.

Към потсмехливките ще добавим и т. нар. „реки“ (изрази) — специфични словенски фразеологизми, всред които най-много са остроумните хумористични идиоматични изрази, познати и под названието „рекло“. До тях словенците често прибягват при хумористичните нюанси в диалога, което обяснява някои характерологични черти на словенеца: шеговитият тон при ежедневното общуване, създаващо равновесие в настроението. Съществува и един тип дълги поговорки в ритмична и мерена реч, наречени „поговорки за време“, които дават напътствия за природата и явленията в нея, за реколтата и пр. Те, впрочем, могат да се считат преходен жанр към хумористичната народна лирика.

Хуморът в изкуството и обичаите

Лиричната поезия на словенците почти не може да се разглежда извън музиката, тъй като с много редки изключения тя е облечена в мелодия. Освен това видната словенска фолклористка Змага Кумер сочи, че словенската народна песен, освен лирична, „може да бъде весела, волно палава,... но не и сълзливо мешукава“. С това се свързва и фактът, че тази песен е предимно мажорна, а минорните мелодии се срещат рядко. Мелодичнатна й характеристика е специфична словенска, изградена обаче върху средноевропейския мелос, а ритъмът е игрив в дву-, три- и четиривременен такт. Особено интересно е това, че макар и в не много песни, но се среща и едно изключение за словенския фолклор — неправилният такт 5/8, популярен в нашата игрива ритмика на пайдушкото хоро.

Хумористичните словенски песни обхващат няколко тематични групи, а по отношение на районирането се отнасят предимно към северните области Корушка и Горенска, а на изток продължават към Щайерска и слизат на юг — към Бела Краина в Доленска. Впрочем там, където са доста богати жизнерадостните обичаи.

Обширна тематична група е тази на т. нар. „вински“ (пивски) песни, които в свободен превод могат да се нарекат и гулайджийски, тъй като са свързани с веселба около софрата. Но точното им наименование е по-вярно, понеже тези песни се отнасят съвсем определено до виното и лозата, които в народното съзнание са елемент от християнската символика и са в известна зависимост от определени обреди. „Така дъхът на нашата винска песен, с подчертан бароков нюанс, като никой друг жанр свързва веселяшкото, карнавалното чувство с мисълта за светите образи и дори с преходността и смъртта“, сочи изследователят Борис Мерхар.

Голям дял обхващат шеговитите и забавни песни, като обхващат едно творчество от късия лиричен текст до дълги весели трактати от сто и повече стиха. В много отношения по характера си те могат да се отнесат и към епическите форми, тъй като част от тях е изградена върху анекдотичен сюжет. Такива песни обикновено носят названието „забавлици“ и се свързват с конкретни случки и хора, иронизират се хубави и лоши страни на ежедневието и пр.

Народната музика съпровожда живота на словенеца доста плътно и в селото, и в града. И то не само чрез песни, а и чрез инструментална музика. Наедно с това една от главните задачи на музикантите е да забавляват гостите с разни остроумия, да разказват хуморески, да правят шеги и да участват във всички прояви на сватбарски и други обичаи. Много от тях разиграват и кукли („лилеки“) и стават прочути със своите куклени комедии.

Веселите изкуства вървят ръка за ръка и това се потвърждава от факта, че любими сюжети на народните художници са тези за музиканти и разказвачи. Словенският народен изобразителен хумор притежава един уникален жанр — украсяването с рисунки на дървените кошери, носещи названието „панске кончнице“. Досега са известни само два района вън от Словения — в Австрия, — където се срещат такива кошери, но голяма част от тях са рисувани от словенски народни майстори. Рисунките върху тях имат и библейски, битови, исторически, приказни и други сюжети, но най-популярни са смешните. Те иронизират най-често занаятчии, жени и ловци. Например, шивачите са обикновено в компания на козли, бягат от свине, дори от охлюви; обущарите се спасяват от жени и прасета, а ловците се намират в най-неприятни ситуации — гонени, подигравани, бръснати и пр. от животни, впрегнати от зайци в количка и пр. Жената най-често е в компания на дявола — той й точи езика, вози я на количка и т. н.

Безспорно в колективните фолклорни изяви — обичаи, площаден фолклор, празнични веселия, битов театър и пр. се съчетават различни изкуства, които в общото си звучение подсилват излъчването на всяко едно от тях. В основата си обичаите по правило се подчиняват на някакъв литературен сюжет.

Пряко хуморно съдържание има, например, отбелязването на Първи април и то като чист фолклорен празник, тръгнал от селото към града, а не обратното. Например, в с. Хоче, южно от Марибор, успеят ли да те излъжат, това значи да имаш добра реколта от тикви през годината. След като умелият лъжец бъде почерпен с ракия, той продължава да посещава други къщи в селото. Ясно е, че такъв човек трябва да има творческа фантазия и да познава хората. Защото не му ли се повярва — няма почерпка.

Както се вижда, понятието „лъжа“ всред словенците има в някои случаи особен статус на елемент от хумора и сатирата, а не винаги — на обидна измама. Това е така, защото и самото й предназначение тук не е да изиграе користно някого, а да го надхитри добросърдечно. Това е любопитна и важна особеност в словенския хумористичен фолклор.

Спасовден (слов. — Крижево или Внебоход) е пастирски хумористичен празник с весел гуляй и със състезание по ранно ставане. Който стане най-късно, е подложен на задявки, името му се разнася подигравателно наоколо и той е провъзгласяван за „говедарски цар“, а ако е пастирка — за „хубавата Ленивка“. С доста шеги е съпроводено и събирането на зимна храна за добитъка в Алпите, респективно в Горенско. Пеят се злободневки за събирачите, между групите се устройват весели шеги и игри. Да речем, едната група изпраща нацапан човек, който носи на другата „колет от Америка“. Той го оставя и хуква обратно, за да не го застигнат. А всеки се интересува какво има в колета, макар да знае, че това е нещо подигравателно. Например, съд пълен с катран, та с него певците да си смажат гърлата...

Словенско-български паралели

Попадаме на редица еднакви произведения в словенския и българския словесен фолклор, а това е безспорно интересно, като се има предвид териториалната отдалеченост и още по-важно — откъснатостта и различната цивилизационна ориентация на двата славянски народа. Въпреки това всред образците на словесния хумор и у едните, и у другите се намират доста еднакви творби в много близки варианти, с известни сюжетни нюанси, авторски или интерпретаторски добавки и пр., което не нарушава еднаквостта им.

Такъв паралел има най-вече между редица хумористични приказки. В сборника на акад. Нико Курет с двайсет най-характерни анекдота от Лемберг, шест съвпадат напълно по сюжет с български народни анекдоти. Всред рибнишките намираме също не едно и две точни съвпадения с наши творби. Ще посочим само няколко: записаната още през ХVІІ в. от Янез Светокжишки приказка за глупавия мъж, пиленцата и опърпничавата жена; за хитрата лисица, наивния кос и сиренето; за селяните, които искали да напоят върбата; за разплитането на сплетените крака; за тиквите (или динята), взети за големи яйца и др.

Бихме посочили още популярните у нас: анекдот за мотоциклетиста, облякъл сакото си наопъки, на когото искали да наместят главата; приказката за дядото и ряпата; смешката за зелените очила на магарето, та да помисли, че талашът е трева; сходните шеги на нашите габровци и на горенците...

Всичко това говори за еднакви първоизточници или за етногеографски преходи на едни и същи основни сюжети, които по пътя си спират и при други южнославянски народи. Механизмите на този процес и факторите, които подпомагат това „пътешествие“, могат да дадат важен материал за изследване на взаимността между отделните народи.

(Из обширно изследване на същата тема)