Лидия Михова

Над какво се смее българинът през възраждането

Кои са източниците на смях през Възраждането? Какви са обектите на смешното? Променя ли се представата за смешно през десетилетията, в които се осъществява Българското възраждане? Отговорите на тези въпроси не са еднозначни. Можем да ги потърсим дори в текстове, които нямат ни най-малко амбицията да „служат“ на комичното. Например, в нормативните четива от типа на „Христоития“, които регламентират спонтанните реакции и неспонтанните културни жестове на модерния човек — гражданина, и коментират разбирането за „срамно“ и за „смешно“ поведение. „Срамотно е“ е да „плюваш“ пред хората, а смешен можеш да станеш, „подобно комедиант“, ако не си облечен подобаващо за социалния си статус.¹ Неслучайно сред обектите на смешното през Възраждането често попада именно облеклото, защото дрехата е знак, с който сам се определяш. Интерпретациите на облеклото във възрожденската словесност открояват преплитането на модерни и немодерни аспекти на социално поведение. В тях се оглеждат представите за „ново“ и „старо“, за „свое“ и „чуждо“, традиционно и модерно. Тема и обект на интерпретации във възрожденската словесност става именно модната дреха. Изявяваща се преди всичко чрез дрехата, модата е другото — фалшивото лице на цивилизацията. Темата за модата и модната дреха е водеща в комедиите „Малакова“ от П. Р. Славейков и „Криворазбраната цивилизация“ от Д. Войников. Въвеждайки една вещ — модната дреха „малакоф“ като „участник“ в действието, Славейков представя комичната среща и разминаването между културите на селото и на града. Войников отива по-далеч — той внушава, че модната дреха е нещо външно спрямо цивилизацията. Комичното в неговата творба е предизвикано (освен от употребата на думите²) от „маскирането“ на персонажите, от напъните им да се представят за „други“, от несъответствието между претенции и същност. Чрез модната дреха тук е представен сблъсъкът на различни идентификационни образци и на различни ценности, чиято среща именно е източник на смешното.³

Прагматизмът и утилитаризмът са изтъквани като характерна особеност на книжовна практика през Възраждането. Възрожденските текстове са ориентирани към утвърждаването на духовните ценности, на моралните норми и материалните стимули на Новото време. Новите поведенчески модели са налагани на базата на познатото. Вероятно затова по страниците на възрожденските четива срещите на модерната европейска цивилизация със старата (ориентирана към гръко-византийския културен модел), както и с традиционната фолклорно-патриархална култура са особено колоритни. Тези срещи на различните култури и културни конвенции се превръщат често в обект на комични интерпретации, маркиращи на свой ред представите за свое и чуждо, за старо и ново.

Особено изкушаващо е да се потърси отговорът на въпроса: „Над какво се смее българинът през Възраждането?“ на територията на онези четива, които са предназначени за възможно най-широк читателски кръг — т. н. народни книги. Календарите, песнопойките, гадателните четива притежават силни манипулиращи общественото съзнание функции. Те не само отразяват духа на времето, обществените нагласи, но и се стремят да наложат новия стил на живот, да диктуват мода, вкусове, да „поправят“ лошите нрави. Те охотно приютяват смешното, съвместявайки познавателната, хедонистичната и възпитателната функция. По страниците на смешните календари (чийто родоначалник е П. Р. Славейков) се експериментира със сатиричните жанрове.⁴

През епохата на Българското възраждане се формират и жанровете на модерната ни живопис. И докато в господствуващата до момента официална култура — църковно-религиозната — изявите на комичното са недопустими, то за модерното културно съзнание смехът е призван да „поправя“ нравите. „Карикатурата и хуморът не загрозяват света, а ни спасяват от грозотата му — пише един от майсторите на българската карикатура Илия Бешков. — Без тях ние щяхме да презираме света и себе си. Хуморът е връхната точка на общественото служене — рожба на общественото развитие и неговата върховна съдебна инстанция.“⁵ По страниците на възрожденските книги и периодични издания се появяват и карикатурните рисунки. (Любопитен е фактът, че първата карикатурна рисунка у нас е поместена в едно календарче.)

***

Афоризмът: „всяко старо нещо си отива със смях и всяко ново нещо идва със смях“ като че ли е особено важащ за смеещия се човек през Възраждането. Осъзнаването на старото и новото като социални, като културни категории е резултат от приобщаването на възрожденската култура към модерните европейски култури, от нейното „отварянето“, от преодоляването на изолираността и затвореността, характеризиращи фолклорно-патриархалната култура. Сред обектите на смешното често попада закостенялостта: изостаналостта в бита, в нравите, в образоваността. През 30-те и 40-те години на XIX в. продължава налагането на градския стил на живот. Традиционната фолклорно-патриархална култура, осъществяваща се най-пълно в селото, заема подчинено положение спрямо градската култура. Митът за градския живот по това време е особено актуален. В един анекдот от календара на Ан. Гранитски от 1850 г. се разказва за селянин, попаднал в града. Той учтиво отвърнал на поздрава на един папагал, приучен да казва: „Откъде идеш, друже?“⁶ В този анекдот обект на присмех е незнанието, недодялаността, остарелите представи на селянина, неизкушен от градската цивилизация. В друг анекдот от календара на Ан. Гранитски отново „един селач“ е обект на присмех — този път заради своята глупост и несъобразителност:

Селач някой носеше яйца в една кошница, срещна на път едного своего познайника, който го попита що носи. — Яйца, отвеща, и ако ги налучиш колко са ти ги давам и дванадесетте.

Смехът изпраща както селската простата и закостенялост, така и всичко остаряло: килийното образование, мнимата образованост на килийните даскали. В песнопойчето на Манол Лазаров е поместено стихотворението „Многоучений българин“. Получил образованието си по старата килийна система мнимоученият встъпва в ролята на лирически говорител и споделя:

Апостол като улових

Що щях вече добих!!!

Станах даскал хем учител,

Хей! Народен просветител!!!

Научих се да пея

И главата си да люлея.

Пак са случих гласовит,

Като с пелени повит.

...

Слово казвах се по книга,

Който слуша да спи мига...

Смехът не само изпраща, но и посреща: атрибутите на новото, например. Малаковите или модните тесни френски панталони са обект на присмех в многобройни и различни по жанр текстове. През 60-те и 70-те години на XIX в. чуждопоклонничеството, криворазбраната цивилизация стават тема на иронични разкази, комедии, анекдоти, хумористични стихове. В „Смешен календар“ от 1872 г.⁷ анекдотите интерпретират именно градския стил на живот, модерните нрави, лошите навици и увлечения, съпътстващи новата цивилизация. Смехът се прицелва не толкова в необразоваността, колкото в „кривата“ образованост. Обект на анекдотичните разкази са също модите, залитането по лукса. (Стихотворението „Контето“ е многократно тиражирано в песнопойки и календарчета.⁸) Залитането по модите се свързва и с разсипничеството, с неразумното пилеене на пари. (А сред новите модерни добродетели е и пестеливостта.)

Сметка на един шивач

Един шивач занесъл сметката на едно конте, когото намира още в леглото.

- Отвори писалището. Отвори и оназ кутийка — му казва контето, — не тази, другата, не нея, долната. Какво виждаш в нея?

- Писма, отговорил шивачът.

- Тези са сметки, гуди и твоята се тамо, казало контето и се обърнало на другата страна.

(„Смешен календар за високосна година 1872“)

На присмех е подложен и прагматизмът на времето. Докато в нормативните четива от типа на „Мудрост добраго Рихарда“⁹ пестеливостта се изтъква като добродетел, то неговата крайна форма — сребролюбието е обект на многобройни хумористични и сатирични интерпретации. Многобройни са и хумористичните стихове и анекдоти за оженването по сметка.

Оженване

Оженваш ли ся? — Обичам самотата.

Но има за тебе една добрамома. — Пази боже.

Момата е на 18. — Толкова по-лошо.

Разумна. — Бръщолеви.

Смирена. — Преструва ся.

От добра фамилия. — Гордост.

С кротко сърце. — Завиждане.

С много дарби. — Щото ма накарва да побегна.

И със сто хиляди жълтици зестра. — Без друго, оженвам ся сега.

(„Смешен календар за високосна година 1872“)

Смях предизвикват и новите модни нрави, сменените „роли“ (например, бащи и деца).

Двама ученици

ПЪРВИЯТ: Бре, ти пушиш цигара. Колко пари?

ВТОРИЯТ: Шейсет пари.

ПЪРВИЯТ: Много скъпи, баща ти пуши от по пет гологана.

ВТОРИЯТ: Разумява са, и да се помисли, че има шест деца, не трябва нито от тях да пуши.

Комичното маркира и несъответствието между претенция и резултат, същност. Смях извиква не само „кривото разбиране“ на цивилизацията — като мода, но и подмяната на един тип неморално поведение с друг и представянето му като морално.

Почестта е най-горе

Две служанки, като са връщали от пазар на пътя си говорели и изеднаж сазират една свободна жена (дама) млада, натруфана с малаков, и с полария на главата. — Боже мой! Мари, каза едната, а погледни тази не е ли Еленка с която слугувахме на един Господар. Тя сега станала свободна жена. — Махни я оттука, казала другата служанка, по-добре аз ущипвам всяка сутрин от пазарлъка 50-60 пари, и си оставам се почтено момиче.

Често обект на присмех са лакомията, похотливостта, лицемерието на божиите служители и особено на монашеството:

Какавелова оправа

Еднъж Какавела седна с трима калугери да обядват. Обядът им беше само една риба, опечена в тава с малко вода. Калугерите като лукави и уж окумуш зели да си отрязват от рибата. Първият рекъл: во главизне книзне пиако ест о мне и си отрязъл главата и я сложил пред себе си. Вторият — по среде цркви воспоюти и взе средното парче. Третият казал: конец и Богу слова и взел опашката. Какавела като видял че за него е останала само водата, повдигнал тавата и като излял горещата чорба връх главите на тримата гологлави калугери и счел тъй: И видяв Бог неправду их посла оган позже их.

Възрожденецът се смее над всичко онова, над което са се смеели хората през вековете, независимо от тяхната социална, народностна и културна принадлежност: над лицемерието, егоизма, глупостта, скъперничеството, самомнението, суетата, представянето за друг и т. н. Източник на смешното най-често са несъответствията, неосъществените претенции.

Възрожденският смях има широки жанрови амплитуди. Изявява се и чрез хумористичното, и чрез ироничното, сатиричното, пародийното отношение. Само ще маркирам любопитната рецепция на гаданията през Възраждането. В духа на просвещенския рационализъм на тях се гледа като на четива „совършено суетни“ и/или като на четиво за забава. И ако през 1840 г. Хр. Костович Сичан-Николов се въздържа да включи в календари си „ради забава“ подобни четива, за да не „соблазни народа“, то в края на 50-те години предсказанията от годишните календари са подложени на пародийно преосмисляне (за първи път в „Нова Мода Календар“ на П. Р. Славейков през 1857 г.). В много по-сетнешни календари гаданията са поставени в служба на комичното и разнообразните му превъплъщения. (Например предрича се град през лятото, който ще „очука най-много даскалите и списателите български“, произнасят ся прокоби за замръзване на мастилото на българските журналисти и пр. Знаците на Зодиака асоциират с актуални политически събития и довеждат до създаването на политически алегории и пр.)

Сред разпространяваните в забавните четива и в периодиката анекдоти има и такива с фолклорен произход. По принцип много от народните четива отвеждат до т. н.„странстващи“ смешни мотиви и разкази, разпространявани по различно време и в различни географскии ареали. („Високи умни хитрости Бертолдови“, анекдоти за Балакирев, за Хитър Петър и Настрадин Ходжа в календарите след 70-те години). Често ситуациите и героите в тях са актуализирани и адаптирани, което е характерно за вица, за смешната история.¹⁰ Едва ли е случайно също, че фигурата на българския комически герой Хитър Петър се появява едва след 70-те години в календарите. В следосвобожденските календари ще открием и типажа на новия анекдотичен герой — Българина (а след появата на Алековата творба, той получава и собствено, превърнало се също в нарицателно, име — Бай Ганьо). Любопитен е фактът, че в смеховата народна литература през Възраждането отсъства типажа на чужденеца — европеец. Актуално е не противопоставянето свое-чуждо, а свое-друго. („Монолог или мисли на владиката Илариона...“ на В. Попович от 1857 г. едва ли може да разглеждаме като източник на смях.) Отсъства смеховият аспект на отношението свое-чуждо. Чуждостта респектира, плаши или пък привлича, но не предизвиква смях. „Изглежда, че комичното може да въздействува само при условие, че попада на една спокойна, единна душа“ — посочва А. Бергсон.¹¹ Сред симптомите на смеха е именно безчувствеността. „Смехът няма по-голям неприятел от емоцията.“¹² Чуждото поражда смях само ако се окаже усвоено или присвоено, но тогава не се осъзнава вече като чуждо, а като друго. Затова във възрожденските календарчета ще открием анекдоти за Циганина, но не и за чужденеца — европеец. Защото събирателният комичен образ на Циганина е възприеман не като чужденец, а като друг и различен, но свой. Неслучайно образите на Българина, Англичанина, Французина и т. н. национални типажи в българската народна смехова култура са продукт на по-късно и по-модерно време.

Смехът в народните книги през Възраждането проблематизира активно „старото“ и „новото“. Той е прицелен в регламентирането на морални норми, на социални роли, извикани от новото време. Смехът „коментира“ и задава идентификационни модели.

***

Появата на карикатурната рисунка през Възраждането е пряко свързана с налагането на сатиричните жанрове в книжнината. Една от първите карикатурни рисунки във възрожденската книжнина, както посочва М. Стоянов, е тази в „Месецослов“ за 1847 г. на х. Найден Йоанович.¹³ Тя представлява образ с две лица — едното мъжко, а другото женско. През 1855 г. Г. Икономов издава „Огледало на гръко-арнаутските магесници и биляро-бузаджии хикими“ — остра сатира, насочена срещу самозваните лечители. Поместена е карикатура — изображение на човешка фигура (в модни дрехи — тесни панталони, жилетка, наметало, с бастун в едната ръка, а в другата капела) и с магарешка глава. Горе вляво е изписано името на лекаря -шарлатанин — „Тольо или Христодул“, а вдясно — „притворното“ му име „Леонид Неомит“. Карикатурното изображение онагледява текста, който на свой ред обговаря и пояснява рисунката. В „Предвестник горскаго пътника“ на Г. С. Раковски също са поместени карикатурни рисунки, които илюстрират острата сатира срещу мнимото поевропейчване и цивилизоване в Турско. Ако в първия хумористичен вестник — „Гайда“ (1863-1867) на П. Р. Славейков рисунката е само в заглавното каре, то във втория „лист за шега и сатира“ на талантливия журналист — „Шутош“ (1873-1874) карикатурните рисунки имат по-голямо присъствие. Х. Дембицки изпълва с карикатури сатиричните вестници „Тъпан“ и „Будилник“.

Рисунките обикновено са придружени от текст, много често — диалог между окарикатурените лица. Често (като тези в „Шутош“, например) те са препечатани от чужди издания и мястото им във вестника е регламентирано — на последната страница (горе), а в някои броеве и на първата.

Кого и какво осмиват карикатурите? — Увлеченията по модите, лакомията, лъжепатриотите, чорбаджиите, т. е всичко онова и всички онези, които са обект на присмех и в литературата. Защото, както с основание подчертава А. Бергсон, „...комичното в рисунката често е заимствувано комично, което по принцип принадлежи на литературата“¹⁴. (Х. Дембицки рисува карикатури на българските нотабили, на чиито огромни кореми е написано „чювство“. Този образ отвежда до словесните „карикатурни“ портрети на българските чорбаджии в „Това ви чака“ на Хр. Ботев и в Каравеловата сатирична проза.)

През Възраждането особено препоръчвани са т. н. „жизнеописания (биографии) на добри человеци... принесли добро на себе си и заслуга за человечеството“.¹⁵ В книгите и в периодичните издания се появяват биографични очерци и портрети на български и европейски писатели, политици, учени — Бисмарк, Наполеон, Пушкин, Гутенберг, П. Берон, Екзарх Антим I и мн. др. На този всеобщ почит за внушаване на колективните образци чрез биографичните портрети не остават чужди и смехотворците. Част от броевете на втория сатиричен „лист“ на П. Р. Славейков започват тъкмо с биографиите на европейски политици или с „портрети“ на представителите на „естествената история“.

Издържани изцяло в хумористичен стил (в съответствие с общата програма на вестника), те изпълняват функцията на уводна статия. Пародийното отношение е проведено последователно. Моделът на „сериозната“ биография е инверсиран. Високото е сведено до бита и злободневието. Талантливият сатирик предлага оригинална гледна точка. Тук не българското е уподобено, съизмерено с европейското, а обратно. Европейските политици и политика са уподобени и съотнесени спрямо нашенците, нашенското, българското битие и световъзприемане. Биографичният очерк — пародия измества традиционната уводна статия с външни и вътрешни политически новини. Пародиран е и жанрът „очерк“. „Биографиите“ следват обща композиция, като заключителната част във всички се състои от пророчество за съдбата на биографирания: „Бъдущността на...“, също издържано в пародиен стил. Визирането на трансцендентното битие на биографирания води до пародирането и на формулите на житийния жанр. Неочакваният преход от „високото“ към битово-делничното, свеждането на моменти от живота на биографирания до злободневното българско битие бележат присъствието на пародийното отношение към жанра жизнеописание и като стилистика, и като семантика. В този пародиен стил са издържани уводните статии — биографии на Дон Карол, Гарибалди, Виктор Юго, Наполеон, княз Домал, Рошфор и др.

Карикатурните рисунки, поместени в началото на очерка-пародия, задават кода за възприемане, предпоставят четенето. Под карикатурата на лицето стои само неговото име. Обичайното за възрожденската стилистика паратекстово многословие тук липсва, оказва се излишно. Функцията на паратекста поема карикатурата.

Карикатурните рисунки, поместени на последната страница, са съпътствани най-често от текст-диалог между изобразяваните образи-типове. Те осмиват модите, както и вестници (в. „Право“, в. „Век“) и вестникари, иронично коментират несъответствията между амбиции за модернизиране, напредък и реални постижения, навеждайки на асоциации с уводните материали в броя. В някои броеве, всеки от материалите на последната страница (кратка актуална новина, бележка от редакцията, епиграма, известие и пр.) е тематично свързан с карикатурната рисунка.

Любопитна е и рубриката „Уроци из естествената история“, в която са представени не „исторически“ очерци, а естествено-научни — за коня, катъра, магарето, мухата, но също и на вестникаря, фенерлията, лихоимеца (лихваря). В тези трудно определими жанрово текстове силно присъства и фейлетонното, и баснено-алегоричното, и памфлетното. Рисунки-илюстрации към тях липсват. Словесното описание обаче тук поема функцията на карикатурната рисунка. Някои от „уроците“ от естествената история също са изведени като уводни статии. В „уроците“ на „Шутош Олимпийски“ от естествената история откриваме оригинални асоциации и сложни преходи от аргументирано-логично изложение към подтекстови внушения и неочаквани съотнасяния. Силно присъстват риторичните похвати, диалогичността. Изградените образи са близки до фейлетонните в своята зримост и символна натовареност. Откриваме и присъствието на баснената стилистика — алегоричността, характерната за баснята персонификация. Тези „портрети“, подобно на баснята, търсят и открояват аналогии между човешкото и животинското. Появяват се и познати баснени персонажи. В някои от „уроците“ авторът отпраща към известни на читателя басни — за мишките и котката, „Осел и славей“ и др. „Естествено-научната“ информация се оказва анти-информация за сметка на изразената нравствена позиция, на гражданската ангажираност на „естествоизпитателя“.

„Уроците“ в/на „Шутош“ от гражданската и естествената история впечатляват с остроумните езикови заигравания, с жанровите находки, с последователността на проведеното хумористико-сатирично и пародийно отношение. Те впечатляват съвременния читател и със смело изразената обществена позиция, и с талантливо написаните „уроци“ по гражданска отговорност. Защото, както пише П. Р. Славейков в статията „Личностите“: „Всеки знай, че каквото дело да извърши на тоз свят, било то достойно за похвала или за осъждане, свързано е с лицето, което го върши.“

***

Възрожденският смях е и ренесансово-разкрепостяващ, но също така и просвещенски рационализиран. Той познава също и скепсиса, и съмнението. Възрожденските смехотворци дават път и на антицивилизационните идеи, осъзнавайки същевременно, както своите европейски предшественици — френските просветители (Монтен, Русо), неизбежността на промените. Възраждането познава и „смешния плач“, плачът през сълзи. Тази амбивалетност на смеха, подсказана в есето на Монтен „Затова, че ние плачем и се смеем на едно и също нещо“¹⁶ е доловена и присъства в текстове на П. Р. Славейков, на Хр. Ботев.¹⁷

През епохата на Възраждането смехът е разбиран именно в духа на Просвещението и просветителството. За Лабрюйер: „Човек трябва да говори и да пише, за да възпитава“. И ако според християнската етика човешките недостатъци, грешки и слабости извикват разкаянието и наказанието, то у възрожденския човек те извикват „поправителния“ смях. Смеейки се възрожденецът възпитава. През 1857 г. Петко Славейков издава „Нова мода календар“, който е първият български хумористичен — „смешен“ календар. Мотото към календара: „Смей се дядо да се смеем, че дано се проумеем“ насочва не само към игровия, към смеховия аспект, но и към разбирането за смеха като средство за самопознание, за вглеждане в собствените недостатъци и грешки, като възпитателно средство. В една своя по-късна творба — „Кратък годишен месецослов“ за 1874 г. талантливият смехотворец коментира социалните функции на смеха в „смешните календари“, които „по посланието, що имат, не си поплюват, не мънкат, но смеящец ся, викат велегласно... Ако ли с подигравките си постигнем — продължава П. Р. Славейков — и поправим някой недостатък и да спечелим една душа за народа си, то нашето приобретение е голямо...“

¹ Вж. Христоития или благонравие..., преведена от Райно Поповича из Жеравна. Будим, 1837.

² Вж. Лилов, М. Добри Войников — родоначалник на българския драматургичен диалог. — В: Добри Войников. Научни доклади. Пловдив, 1990, с. 45-55.

³ Вж. Михова, Л. Мадмоазели и малакови или за интерпретациите на модната женска дреха през Възраждането. — В. Модерността вчера и днес. С., 2003.

⁴ Вж. Михова, Л. Българските календари. Пловдив, 1995.

⁵ Бешков, Ил. Словото. С., 1981, с.69.

⁶ Вж. Гранитски, Ан. Знаменитаго астронома Казамия месяцослов предвещателний. Цариград, 1850.

⁷ Вж. Смешен календар за високосна година 1872 от М. И. Минкова. Браила, 1872.

⁸ Творбата е публикувана за първи път във в. „Гайда“, г. I, бр. 17, 12 април 1864.

⁹ Авторът е Б. Франклин. Книгата е превеждана от Г. Кръстевич (1837), Н. Първанов, П. Р. Славейков (1869), Л. Йовчев (1871).

¹⁰ Вж. Паси, И. Смешното. С., 1979, с. 55.

¹¹ Бергсон, А. Смехът. С., 1996, с. 9.

¹² Пак там, с. 10.

¹³ Стоянов, М. Букви и книги. С., 1978, с.141.

¹⁴ Бергсон, А. Пос. съч., с.24.

¹⁵ Вж. Цанов, А. Напредък. Напредвание чрез прочитание. Виена, 1873, с. 20 и сл.

¹⁶ Вж. Монтен, М. Опити. Книга първа. С., 1975, с. 389-393.

¹⁷ За амбивалентността на Славейковия смях вж.: Станева, К. Употреби на смеха в творчеството на Петко Славейков. -В: Разночетенията на текста. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. д-р Кирил Топалов. С., 2003, с. 32-39.