Хюсеин Мевсим

Мурафетът на поевропейчването
в една Войникова комедия

„Поевропейчване на турчина“ е последната, появила се приживе на автора, и най-неизследвана драматургична творба на Добри Войников (1833-1878). Тази комедия в едно действие е издадена през 1876 г. в Браила от Българското младежко дружество „Светлина“ и е отпечатана в печатницата на Димитър Паничков. Действието на пиесата, състояща се от 13 сравнително кратки явления, се развива в Бабадаг (Северна Добруджа) по време на Кримската война (1853-1856). Главните действащи лица във Войниковата комедия са Ибрям ефенди, мюдюрин, Хасан ага, негов слуга и Франсоа, преводач във френската войска, за когото впоследствие се разкрива, че е българин. Наред с тях в пиесата са въведени един ранен българин, турчин хайдутин, месарят Стоян, хлебарят Джико, масларят Петър, съвсем епизодично се появяват двама заптии и няколко френски войници.

Сцената представлява голяма стая в конака на Ибрям ефенди, декорирана в типично ориенталски стил с миндерлък, възглавници и няколко стола. В този интериор е въведено и стенно огледало, подсказващо ни още в самото начало за разколебаване и изместване на традиции и ценности.

Пиесата започва с монолога на Ибрям ефенди, който, по подобие на Хаджи Коста от „Криворазбраната цивилизация“, е „седнал на миндерлика с чибук в ръка“ и под далечното ехо на артилерийските оръдия загрижено се вълнува да не би „москоф кяфири“ да е стъпил вече в Тулча и да се готви да премине към Бабадаг. Всъщност той много бързо се самоуспокоява, досещайки се, че френският император Бонапарт III и английската кралица Виктория са на страната на Отоманската империя във войната с Русия. Във второ явление слугата Хасан ага съобщава на своя ефенди за пристигането на един французин, който иска да се срещне с него. Посетителят информира Ибрям ефенди, че е дошъл по заповед на маршал Сент Арно, за да осигури провизия за френската войска, която е съвсем близо, и го пита от кои местни българи може да се закупуват продоволствия и продукти. Предусетил някаква изгода за себе си в тези търговски сделки в „мътното време“, Ибрям ефенди изпраща слугата си да доведе всички българи, с които може да се подпише контракт, и изрично моли Франсоа плащанията да станат чрез него:

Ибрям: — Сега ще дойдат, илля велякин, като направиш кундурат с тези гяури, парите на моята ръка ще дадеш, чунким имам хесап с тях, па аз ще имам да са озлащисвам с тях, аннадънму.

По-нататък следва сцената с оплакването на един българин, че е пребит и ограбен посред бял ден от турчин хайдутин, но впоследствие ставаме свидетели как с подкуп виновният се освобождава, а потърпевшият е затворен за клевета. Тези постъпки на Ибрям ефенди щрихират физиономията на един безскрупулен и нагъл управник, който своеволничи и ограбва раята. Ето по какъв начин го представя месарят Стоян пред българина на френска служба Франсоа:

- Ама слушай, мусю, не знаеш какво куче е той. Откак е дошел тука в града ни, света е разплакал, ортак с всичките хайти, които палят людските дюгени и им крадат стоките. Няма месец откак ни изгориха чаршията, мнозина от търговците си уловиха стоката в ръцете на хърсъзите, ами кой ги чува? Самий мюдюрин и заптиите му са с тях. Не можеш си помисли, мусю, какъв е звяр той. Пази боже! Каазата ни аман вика от него!

От тази изходна точка бихме могли да преминем към основния проблем, поставен за разглеждане и разрешаване в комедията. Възможно ли е човек, в случая управник, с такава нагласа и манталитет да се европеизира? От А. Теодоров до Боян Пенев, макар и в едно-две изречения, именно по такъв начин е разтълкувана тази „като художествено произведение извънредно слаба комедия“.¹ Според Теодоров, подчертаващ явното взаимстване на сюжета й от един от очерците в „Предвестник Горскаго пътника“ на Г.С. Раковски, в комедията се изтъква, че „турците са неспособни да се цивилизоват, да се приобщят към европейската култура“.²

В случая европеизирането е цел, която може да се постигне единствено по пътя на реформите и реформирането. В много отношения даже те са взаимнообусловени понятия — колкото повече се реформираш, толкова се европеизираш или се доближаваш до европейското. Показателен е диалогът между Франсоа и Ибрям:

Франсоа: — Ефенди, в Стамбул днес големи реформи дават. Вашите паши, ааги, кятипи, мятипи сички се обърнали на европейци.

Ибрям: — Евет, в Стамбул ирифйорма. Бизим пашалар, машалар хеписи алафиранга тертипи. У тях шарап, ракъ, уром, уамбери, пунш хеписи текмил, аннадънму.

Франсоа: — А ти, ефенди, от тези реформи?

Ибрям: (Ухилено.) — Хеписи текмил, долапта.

И по-нататък управникът заповядва на слугата си да ги почерпи с „ирифйормата“, състояща се от „бистра като елмаз — истинска самоска мастика“. За Ибрям европейското се припокрива с алафрангата или, както той я произнася, „алифирангата“, поради което е научил и „бир парча францушки“. Неговото отношение към европейското е разкрито в определението, което дава на Париж — „тухаф мемлекет“ — странно, необяснимо място, асоцииращо се в съзнанието му на първо място с Наполеон Бонапарт и „гюзел коконалар“ — красивите жени. Виждаме, че Ибрям също страда от „синдрома на криворазбраната цивилизация“, защото за него реформирането или европеизирането се изразява във възприемането на повърхностното, първичното, фалшивото, формалното, бляскавото, телесното на алафрангата, а така също и в разграничаването от родното, изконното. Когато Франсоа му възразява, че „и във вашия Стамбул има мадами“, той е категоричен в присъдата си — „Евет, коконалар... ама чок чурук.“

Мюдюринът Ибрям ефенди може да държи бистра самоска мастика в долапа си, да научи слугата си как се сервира алкохол, да си въобразява, че се е европеизирал и усилията му, колкото недостатъчни и смешни да изглеждат, може да заслужават уважение или поне снизхождение, но през погледа и възприятието на европееца той все пак притежава един съществен недостатък — външният му вид, по-конкретно неговите дрехи, които непременно би следвало да бъдат подложени на коренно реформиране:

Франсоа: — Ефенди, хвърли тези широки дрехи, те не са по днешната реформа.

Ибрям: — Евет, иля в нашата Бабадаа не са намират таквизи, па и терзиите му кесат, аннадънму.

Франсоа: — От мене имаш един кат.

След като Ибрям, поради неправилно разтълкуване или недостиг на необходимите условия и предпоставки, не може да се европеизира, така както се желае от него, следва да бъде поевропейчен, бидейки „втеснен“ или вкаран в определени рамки. А това ще стане с налагане на привнесени от Европа готови вече образци и модели, в случая един комплект дрехи, които дали ще се окажат скроени по неговата мярка и дали ще му подхождат, не е толкова важно и за двете страни. Ибрям ефенди много се радва на подарения му нов кат алафранга дрехи и с готовност си навлича панталоните. Защото неговата главна цел не е да стане европеец, а да заприлича на такъв. Неслучайно Добри Войников твърде често (и уместно) употребява глагола „уйдурмак“ и съответното отглаголно съществително „уйдурма“, със значения „приспособявам се, нагласявам се, нагаждам се“. Думи и изрази от това семантично гнездо фигурират и в песничката, която доволният Ибрям набързо съчинява и изпява:

Аман, аман шу достлук.

Панталону уйдурдук,

Джанъм кузум бир франсъз,

Гийдик еспабъ парасъз.

Алафирангайи гийдик,

Напилиона бензедик.

(Ех, това приятелство! / Панталона го нагласихме. / Благодарение на един мил французин, / пременихме се без пари. / Навлякохме алафрангата / и заприличахме на Наполеон.)

Слугата Хасан, който изпълнява и службата на поведенчески коректив на господаря си, недоумява пред сетрето:

Хасан: (Като разглежда сетрето.) — Хала, хала, ефенди, туй нито на хирике не мяза, нито на чепкен, нито пък на минтан, бам башка бир шей. Ефенди! Що ли ти трябва гяурско нещо?... Аз да съм, валлахи билляхи, не го навличам.

Въпреки увещанията на слугата си, Ибрям се появява на сцената в панталони и жилетка, но не снемайки и гъжвата от главата си. Това разностилие, съчетаването на трудно съчетаеми компоненти, е портретът на турчина, поставен едновременно в алатуркова и алафрангова рамка. В старанието и усилията си час по-скоро именно да наподобява, да заприлича на европеец, той става смешен. Но истинско изпитание за главното действащо лице е обличането на сетрето, което е преметнал на рамото си. Той дотолкова благоговее пред тази нова за него дреха — формален маркер за смяна на принадлежност, че започва да я облича с произнасяне на молитва. Но колкото и да се мъчи, да го върти, суче и преобръща, не успява сам да се справи, поради което извиква слугата си на помощ:

Хасан: — Ефенди, туй обличанието му мурафет иска.

Ибрям: — Мурафетя му аз ли не му зная или ти не знаеш да държиш, аннадънму.

Хасан: — Ами как?

Ибрям: (Като му показва.) — Ище... тъй... (Зема, та навлича двата ръкава, а като не може, обръща назад главата си и сърдито.) Бе хей какаван!

Хасан: — Ефенди!

Ибрям: — Дръж... (Ударя му една плесница.) Дангалак...

След големи напъни и опити, по време на които горкият слуга отнася доста плесници и цветисти ругатни, сетрето е навлечено и според слугата Ибрям заприличва на Меншиков. Но господарят не е доволен от това сравнение с не принадлежащия на Европата московец, защото той иска да бъде оприличен на френски генерал.

Но в най-решителния момент, когато преобразеният мюдюрин се показва пред Франсоа, очаквайки да бъде похвален за усърдието си, пострадали българи вече са разкрили пред французина своеволията и злоупотребите му с властта и той остава принуден да коригира своите машинации и нископоклонно да моли европеизатора си „да не го замъкне в Стамбул“.

Имаме основания да предположим, че тази комедия е незавършена, защото е единствената Войникова пиеса в едно действие. Последните години от живота на родоначалника на българската драматургия преминават бурно, той не може да се установи за по-дълго време в едно място. Може би поради това не е имал възможност да довърши комедията си, чиято финална сцена не маркира някакъв композиционен или смислов завършек. Ибрям ефенди е смъкнат от „сцената“, но какво ще стане по-нататък с него? Каква ще бъде посоката на пътя, по който ще поеме? Съществува още един довод в подкрепа на тезата ни за незавършеността на пиесата — на последната страница на изданието се натъкваме на обръщение, своеобразно извинение на дружество „Светлина“, отправено към господа спомоществователите за това, че „не ще им бъдат турени имената“, което се възнамерява да бъде сторено в следващата книжка.

Не е известно дали тази Войникова комедия, заслужаваща между впрочем да бъде изследвана и в езиково-стилно отношение, е имала сценична реализация. Макар и окачествена като „извънредно слабо в художествено отношение произведение“, в нея по много интересен начин е интерпретирана твърде заплетената проблематика за възможността или невъзможността турчинът да се европеизира, за обходимостта или необходимостта от поевропейчването му, за принадлежността или непринадлежността му към ценностите на алафрангата, за искреността или неискреността на намеренията му да прегърне европейското. Оставен сам да се европеизира по пътя на реформирането, Ибрям ефенди възприема на най-несъщественото, най-фалшивото, а европейската кройка, която му се налага и той я възприема с готовност, не му подхожда, превръщайки го в жалка карикатура. А доказателствата за отсъствието на еднозначни отговори на този сложен коплекс от въпроси и проблеми, са парливата им злободневност и продължаващите спорове по тях и днес, почти 130 години след появата на Войниковата комедия.

¹ Пенев, Б. История на българската литература. Т. 4, С., 1978, с. 68.

² Теодоров, А. Българска литература“, Пловдив, 1896, с. 227.