Мария Калицин

На какво и как се смее османският историограф

Ранните османски хроники (ХIV — ХV в.)¹ не са точно мястото, в което читателят би открил заразителния смях и искрящото остроумие на турския фолклор² или на хумористичните и сатирични произведения на старата османска литература, чиито най-добри образци са оставили отпечатък върху цял период от нейното развитие.³ Изпълнявайки своята основна делова функция да изграждат и оставят за поколенията концепция за историята на османската държава, да утвърждават нейния авторитет и да обосновават приоритета й над останалите мюсюлмански страни, те предоставят измамно обективна и безпристрастна информация за подредените в хронологичен ред събития. В следващите векове отделни автори на историческа проза⁴ ще започнат да разчупват ограничителните рамки на хроникалния жанр, правейки крачка към обвързване на описваните събития не само в хронологична, но и в причинно-следствена връзка, към качествено нов за времето и средата тип литература — историческото изследване. Но дотогава, наративната османска литература е имала и друга функция. Във времето, когато поезията е царувала на страниците на старата турска литература⁵, а жанровете на художествената проза (разкази, новели, романи, драми) просто са липсвали, именно историческата проза е трябвало, запълвайки празнината, да бъде забавно и интригуващо четиво, задържащо вниманието на читателя и задоволяващо естетическите му чувства. Начините, чрез които старите османски хронисти са разнообразявали сухата регистрация на факти и с достъпните им художествени средства са изграждали живи образи, изразявайки активно своята идейна и емоционална оценка на събитията, са разнообразни. Те оформят особен пласт повествование, изобилстващ на епитети, сравнения, метафори, пряка реч, разговорна интонация. Той няма нито фиксирано място в произведението, нито определен обем или тематика, а се вплита своеобразно в потока суха информация и неговото отграничаване и анализиране поставя редица въпроси пред изследователя на хроникалния жар в османската литература. Тук обаче бихме искали да спрем по-специално вниманието си само върху един от елементите на този пласт — особения род вмъквания, разкъсващи хронологичната последователност на изложението, и въведени в текста под заглавието лятифе („шега“, „анекдот“, „забавен разказ“). За разглежданата тема това етикетиране е особено показателно, защото със самото им заглавие авторите предупреждават, че са се отказали от претенциите си за достоверност, каквито — обикновено без особено основание — имат към останалия текст; че предлагат на читателите си забавна и смешна измислица — според собствените си критерии за смешното, разбира се.

За да дадем възможност на читателя да прецени от съвременна гледна точка тези критерии, чувството за хумор на османския историограф (или на неговото отсъствие), тук ще разлистим отново страници от хрониката „Огледало на света“ на Мехмед Нешри (ХV в.)⁶ Последен и най-завършен представител на поредицата стари османски летописци, които — според оценката на проф. Иналджък — съдържат суровия материал за историята на османската държава през първите две столетия от съществуването й и са залегнали в по-късните компилации⁷, Нешри се обляга на традицията не само във фактологията, но и в начина на повествувание. С други думи, неговата хроника е до голяма степен представителна по отношение на жанровите специфики като цяло и на характера на „анекдотичните“ откъси — в частност — на ранната османска историографска проза.

В „Огледало на света“ са разпръснати пет лятифета, чийто неравностоен обем варира от 5 реда до две страници. Макар и отделени със заглавия, тези анекдотичните епизоди не са самостоятелни, а са неразделна част от общия ход на повествувание и играят в него определена роля. Поради това, от особено значение за анализа на техния характер е контекстът.

Три от „шегите“ са елементи от описанието на битки с възлово (според концепцията на автора) значение за основаването и възхода на османската държава. Тяхната роля в разказа на хрониста е да го наситят с повече подробности, да покажат по-нюансирано военния триумф като недвусмислено демонстрират и субективното авторово отношение към него.

И така, като своеобразен финал на разказа за победата на вожда Ертугрул над татарите, с която спечелил благоволението на селджушкия султан Алаеддин Кейкубад I (1220-1237) и място за заселване на племето си по границите на султаната, Нешри разсмива читателите си по следния начин:

Шега: Разказват така. Султан Алаеддин бил гневен, та заповядал да изрежат мъдите на татарите, да съшият кожите една с друга и да направят от тях сенник. И до ден-днешен това място се нарича „Ташак язусу“.⁸

Акцентирайки върху най-крупните победи на османското оръжие над християнския свят, хронистът е описал предпоставките, провеждането и финала на битката на Косово поле от 1389 г. в обособена композиционна единица. Сред използваните тук пищни и разточителни изразни средства е намерил място и следният анекдот:

Шега: Разказват как един газия замахнал върху един неверник и го разсякъл на две. Тогава срещу му изскочил друг неверник и взел да се киска. „Ей, ти, проклетнико, на мен ли се смееш?“ — попитал газията, а неверникът отвърнал: „Не, смея се на този заклан гяур. Вчера той изпи пред Лаз наздравици за седем турчина, а днес сам предаде богу дух. Вчера се заканваше: „Ще пролея турска кръв“, а днес даром проля собствената си кръв!⁹

Твърде силно авторово присъствие откриваме и в проследяването на сблъсъка на султан Мехмед II (1444-1446; 1446-1451) с емира на сериозния съперник на османците в Източен Анадол — тюркменския племенен съюз Аккоюнлу. Най-отчетливо хронистът е дал израз на своето тържество по повод удържаната победа и обезглавяването на вражи пленници, „чийто брой знае само Аллах“, вмъквайки поредната „щега“:

Точно по това време Повелителят видял един азап да стои с нож в ръка между труповете. „Бре, ти какво правиш тук с нож в ръка“? — попитал Повелителят. Азапът отвърнал: „Честити мой султане! Тюркмените имат обици на ушите си. Тях отделям!“ Повелителят се засмял и казал: „Досетлива глава“!“¹⁰

Както е повече от очевидно, в цитираните епизоди комична ситуация липсва и те твърде реалистично показват ужасяващи подробности от кръвопролитни битки. Смехът на историографа е породен от физическото унищожение, гаврата и мародерството, а обектът на „присмех“ е победеният политически враг (без оглед на народностната му или верска принадлежност), който е анонимен и лишен от индивидуалност. Единствено чрез пряката реч във второто лятифе Нешри е изградил сюжетен фрагмент, в който предпоставеният „отрицателен персонаж“ е проявил качество на човек от плът и кръв — самомнение без покритие. Теоретично, показаното несъответствие между очаквания и действителния развой на събитията би могло да бъде смешно, но не е в такава гибелна развръзка.

Съвършено различен е контекстът на останалите две лятифета, намерили място сред беглия, хаотичен и наивен разказ на Нешри за държавнотворческата дейност на османските султани.

Оскъдната си информация за извършената по време на Орхан (1326-1362) трансформация на османското племенно опълчение в платена войска, от чиито три корпуса е споменал само пехотния, той е разнообразил със следната шега:

Разказват как станало така, че взели да наричат пешаците „палета“. По времето на султан Мурад, син на султан Мехмед, един пешак откраднал от някого си малко кученце. Онзи го пипнал, изругал го и му викнал: „Ей, пале такова! Да не би ти да си раждал кучето ми, че да го крадеш!“ Вдигнала се голяма врява. А после, щом им подхвърлели тези думи, където и да били, пешаците много се сърдели. Като ги усетили, че се дразнят, взели да ги наричат само „палешка пехота“¹¹.

Ситуацията, която в случая хронистът намира за смешна, е изградена върху своеобразното принизяване на битово ниво актът на въвеждане нова военна структура и създаване на принципно различен стимул за войската извън плячката. Обектът на „присмех“ обаче се откроява по-ясно в редовете, предхождащи лятифето, където авторът изразява пренебрежително-иронично и високомерно отношение към „раята“¹², „втурнала се“ с цената на подкупи дори да става „султанско войнство“ и да „нахлупи белите чалми“. Именно в този контекст, лепнатият върху пешаците подигравателен епитет, останал в центъра на анекдота, до голяма степен губи своята безобидност и благодушие.

Тематично, петото лятифе също следва да бъде отнесено към онази част на хроникалния разказ, която се спира на вътрешноимперски дела и нрави. То идва да доразвие и обогати информацията, че по времето на Баязид I (1389-1402) кадиите започнали да „... вършат безобразия и вземат рушвети“. Ето как:

Шега: Правоверен род били Османовци. Беззакония не вършели. Кажели ли улемите, че нещо е запретено, хич не го правели. По Османово и Орханово време улемите не знаели що е коварство и измама. Но като дошъл от Караман, Кара Рюстем¹³ захитрувал и взел да изопачава хадисите. Тогава се развалили и кадиите. Зарязали те науките си и започнали да вземат подкупи. Когато прекалили Баязид Хан заповядал да направят проверка на кадиите. Тогава на всички открили всевъзможни провинения.

И Баязид наредил. Де що имало кадии, всичките ги затворили в една къща в Йени Шехир, наредили наоколо дърва за горене. Всички коварни кадии трябвало да бъдат подпалени и изгорени.

По онова време велик везир бил Али паша, син на Хайреддин паша¹⁴. Зачудил се той и се замаял как да ги спаси. Повелителят имал един хитроумен арабин. Али паша го извикал и му казал: „Арабино, спасиш ли тези кадии, ще ти дам точно 1000 флорини!“ Тогава хитрият арабин взел, та си навлякъл дрипав фистан, надянал скъсани пантофи, раздърпал се и изпоначернил. После дошъл при повелителя и му казал: „Ей, Хане! Изпрати ме пратеник в Истанбул!“ „Какво ще правиш там?“ — попитал Повелителят. „Ще отида и ще помоля християнския господар попове да ни прати“ — отвърнал арабинът. „Бре, нещастнико! Какво ще ги правиш тези попове?“ — попитал Баязид Хан. Арабинът казал: „Нашите кадии ще избием и поповете ще направим кадии!“ „Като дам кадийството на поповете, за моите хора какво ще остане да дам?“ — продължил да пита Баязид. „Твоите хора не са учени. Прости са. А тези попове толкова години все с наука се занимават, образовали са се. Унищожиш ли кадиите и правилата на Корана ще трябва да зарежеш. Но и Евангелието е правдиво. Барем поповете да изпълняват евангелските заповеди!“ — обяснил арабинът.

Тези думи на арабина подействали на Повелителя и той рекъл: „Бре, арабино! Като е тъй, какво да сторим?“ Арабинът отговорил: „Аз не съм кетхуда! Това пашите знаят!“ Тогава Повелителят заповядал да повикат бързо Али паша. Щом го довели, той запитал: „Али, тези кадии били много учени. Защо тогава не си гледат науките, ами вземат рушвети?“ Али паша отвърнал: „Мой султане! Малко им е платата!“ Тогава Повелителят освободил кадиите и им определил какви такси могат да вземат. Та, ако и сега кадиите вземат такса 20 акчета на хиляда, заслугата за това е на Али паша.“¹⁵

Съпоставен с разгледаните по-горе, този „анекдот“ се отличава по своята роля в основния разказ на хрониста. Макар и под шапката на измислица, той не е само негова наситена със забавни подробности илюстрация, а съдържа нова конкретна информация — за ролята на реални исторически личности в конфликта (Баязид I, Мевляна Кара Рюстем паша, Али паша), а също и за въвеждането на регламентирани кадийски такси. Доколко сериозно е приета от по-късния историограф Ходжа Садеддин, включената в лятифето негативна оценка за Кара Рюстем, показва неговата остра критика към „някои невежи турски автори, съставили османски истории“, между които явно попада и Нешри, че са „...протегнали език срещу улемата, но техните зли езици не могат да омърсят дори края на дрехата на онези познавачи на религиозните правила“, че техните писания са „...драсканици на невежи“ със „злонамерени пера“¹⁶.

Всъщност същинската „шега“ се съдържа в епизода с арабина и оформя самостоятелно обособен сюжетен фрагмент със свои завръзка (абсурдната ситуация със затворените и приготвени за подпалване кадии), кулминация (предложението за замяна на кадиите с попове) и развръзка (омилостивяването на султана), напомняща източна приказка. Но обект на иронията далеч не са подкупните служители на правосъдието. Сам член на съсловието на улемата, Нешри е побързал да оневини своите по-ранни събратя, струпвайки вината за тяхната „развала“ на външен източник (както се видя — дошлия от Караман Кара Рюстем). Изворът на смешно в неговия анекдот е знакът за равенство, който поставя между две противоположни и — по негово убеждение — взаимно изключващи се религиозно-философски системи. „И Евангелието е правдиво“ — твърди хитроумният арабин, но демонстрирайки със своя външен вид (начернен, раздърпан, с дрипав фистан и скъсани пантофи) пълно отрицание на казаното, както и на твърдението, че поповете ще изпълняват евангелските заповеди.

Пренасяйки своите критерии за смешното върху напълно лишените от остроумие лятифета на Нешри, съвременният читател със сигурност няма да се разсмее. Но непременно ще усети — по-осезаемо отколкото в сухите декларации — политическия, социалния и религиозно-философски аспект на неговото светоусещане.

¹ Османската историографска традиция е обект на множество изследвания, но най-обобщена, макар и вече твърде остаряла информация за османските хронисти, за техните произведения и за ръкописните копия, с които са представени се съдържа в биобиблиографския труд: Babinger, F. Die Geschichtsschreiber der Osmanen und ihre Werke. Leippzig, 1927.

² Относно внушителната библиография върху изследванията, посветени на най-популярния и обичан фолклорен герой Насреттин Ходжа вж. Bozigit, E. Nasreddin Hoca Bibliografyasi Uzerine Bir Deneme. Ankara, 1987.

³ Става дума за ХVII в. — период, характеризиран от изследователите като „векът на сатирата“. Вж. Бибина, Й. История на турската литература, Т. 1. С., 2000, с. 181-190 и посочената там литература.

⁴ Като Ходжа Садеддин, например, живял през ХVI в. Вж. Калицин, М. Корона на историите на Ходжа Садеддин. Първа част. Велико Търново, 2000 и посочената там библиография.

⁵ Gibb, E. J. W. A History of Ottoman Poetry. London, 1900. В предговора на това десеттомно изследване авторът твърди, че историята на османската поезия е равнозначна на история на османската литература.

⁶ Хрониката е многократно издавана в превод на различни езици и е анализирана обстойно. (Вж. Menage, V.L. Neshri’s Hisory of the Ottomans. The Sources and Development of the Text. London, 1964. ). Изведените тук примери са по българското издание: Мехмед Нешри. Огледало на света. История на османския двор. Съст. и прев. от османотурски език М. Калицин. С., 1984.

⁷ Inalcık, H. The Rise of Ottoman Historriography. — In: Historians of the Middle East. London, 1962, p. 154.

⁸ Мехмед Нешри. Огледало на света..., с. 27.

⁹ Пак там, с. 118.

¹⁰ Пак там, с. 316.

¹¹ Пак там, с. 61.

¹² Общо название на данъкоплатното население на Османската държава без оглед на религиозната му принадлежност. Едва от края на ХVII в. терминът за почва да се употребява само за обозначаване на немюсюлманското население.

¹³ Кара Рюстем, Мевляна — османски държавник и военачалник по времето на Мурад I (1362-1389).

¹⁴ Али паша, син на Чандарлъ Кара Халил Хайреддин паша — везир и велик везир при Мурад I, Баязид I и Емир Сюлейман.Умрял през 1406 г.

¹⁵ Мехмед Нешри. Огледало на света..., с. 131-132.

¹⁶ Калицин, М. Корона на историите на Ходжа Садеддин, В. Търново, 2000, с. 171.