Радослава Илчева

Анекдотичната постбиография на руския държавник

Не само животът, но и смъртта на управляващите е обект на многовековно любопитство от страна на управляваните. След първия въпрос — за нейната естественост или предизвиканост, следват редица други. Как идва тя при потомците на боговете (през Античността), помазаниците и наместници на Бога на земята (през християнското Средновековие), узурпаторите на мястото Божие (в модерните времена)? Наистина ли отнася веднъж завинаги в небитието онези, които доскоро са диктували съдбините на народите? Какво става в отвъдното с тези обезсмъртявани приживе души? И най-вече, съществува ли вероятност да се върнат оттам и отново да се намесят в живота на отдъхналото си с облегчение опечалено човечество? Опит за отговор на тези и подобни на тях общочовешки въпроси дава постбиографията.¹ При това, с оглед на националните особености, традиции, менталност и манталитет.

Днес постбиографията на руския управник е представена предимно чрез фолклорния жанр на политическия виц. Но така ли е било винаги?

Русия няма своите средновековни замъци с препускащи из тях тълпи от призраци.² Но това съвсем не означава, че руските князе и царе са оставяли на мира поданиците си след Великия преход. Пред видния държавник през Средните векове посмъртно се откривали само две възможности: напълно в духа на руския максимализъм. Той е могъл с чест да продължи делото на живота си и да премине в разреда на светците-покровители и пазители на Руската земя. Могъл е обаче, поради проявена приживе кръвожадност, да се превърне в анонимен низш демон и вече в буквален смисъл да смуче кръвта на подчинените си. Но и в двата случая височайшият покойник си оставал едно активно присъствие.

Най-висок интерес към такъв ирационален феномен като отвъдното битие на владетеля е регистриран в Русия през XVIII в.— века на рационализма. Пак през парадоксалната епоха на Просвещението са документирани най-много „изяви“, при това на цар, обявил приживе война на суеверието (че и на Вярата!) — Петър Велики. След физическата си смърт той продължава активно да действа в литературата, фолклора и бита. „Високата“ словесност на класицизма чрез одата и епопеята се заема с отговорната задача да убеди читателя-поданик, че първият руски император продължава да бъде едно неизменно и, разбира се, благотворно присъствие в живота му. Сантиментализмът даже култивира за целта специален жанр с подобаващо заглавие — „Разговори в царството на мъртвите“.

Впрочем, за апологетите на царя присъствието му в само литературата е било явно недостатъчно. Затова те полагат усилия да го върнат във всекидневието, в бита. Наистина, не се стига до идеята за вечно мумифициране на императора — вероятно поради недостатъчно познаване на техниките за балсамиране.³ Търсят се обаче (и се намират!) подходящи начини за нагледното му опредметяване. Най-сполучливият е прочутият бронзов паметник на Петър Велики в Петербург — Медный Всадник. Скоро след откриването си той започва да се възприема като живо същество, върнато на бял свят от Екатерина Втора (1729-1796)⁴. За разлика от Втората, Първата Екатерина (1684-1727) очевидно по друг начин е гледала на физическото присъствие на покойния си многообичан съпруг в света на живите. Доказателство е съдбата на знаменитата Восковая персона, позната и от едноименното произведение на Ю. Н. Тинянов. Скоро след смъртта на Петър било изработено негово движещо се подобие от восък и дърво. Първоначално восъчната фигура пребивавала в работилницата на ваятеля Б. К. Растрели. Но и оттам тя явно стряскала спокойствието на царското семейство — било наредено изделието да бъде преместено в Кунсткамерата, първия руски музей. При преместването се повредили задвижващите пружини. Благодарните поданици и техните потомци не се опитали да ги поправят.⁵

Що се отнася до градския политически фолклор на XVIII век, то там Петър Велики присъства като призрак.⁶ По-любопитно, с оглед на нашата тема, обаче е анекдотичното амплоа на владетеля.

Без да засягаме въпросите за корелациите анекдот-виц, битов анекдот-литературен анекдот и т. н., ще отбележим следното. Терминът анекдот, съотнесен към втората половина XVIII — първата половина на XIX в. не се покрива със съвременната употреба. Тогава под анекдот се подразбирал кратък разказ за незначителна, но характерна и поучителна случка от живота на известно историческо лице. Комизмът бил желателен, но не задължителен. В естетическата свръхзадача на жанра влизало преди всичко предизвикването на „историческо любопитство“⁷. Оттук и острото политическо съдържание. Като специфична форма на историческата памет и хибрид между художествена и историческа проза, писмено и устно слово литературният (или още историко-биографичен) анекдот бил високо ценен от мнозина литератори — А. Пушкин (Table talk), П. Вяземски („Старая записная книжка“), Н. Куколник. Сред събраните от Куколник анекдоти откриваме и следния, особено показателен в контекста на настоящото изследване, сюжет:

В чест на победата при Чесма⁸ в Петропавловския събор бил отслужен благодарствен молебен. Проповед по този случай произнесъл <митрополит> Платон⁹. За по-голям ефект, обръщайки се към Петър (Велики), той слязъл от амвона, потропал с жезъла по надгробието на Петър, и извикал: „Стани, стани, Велики Петре, виж ...“ и т. н.

- Ама че будала, — пошушнал Разумовски¹⁰ на съседа си, — За какво му е притрябвал!? Та нали ако стане, ще ни подбере всички със сопата.¹¹

Такава е версията според анекдота. Според историческото предание призивът „Стани и виж!“ бил произнесен толкова внушително, че престолонаследникът Павел Петрович се изплашил, че „дядото“ ще стане. Двете версии не си противоречат. Те са равнопоставени.

Този анекдот е основополагащ за анекдотичната постбиография на руския държавник. От една страна, всички руски, съветски и постсъветски управници се равняват по Петър Велики — кога сполучливо, кога не. От друга, в посочения текст иманентно се съдържа въпросът: Какво би станало, ако стане, т. е., ако височайшият мъртвец възкръсне? Въпрос, който е постоянно на дневен ред в руските политически вицове от 20-те години на миналия век, та до наши дни. Въпрос, на който съветската епоха даде своя анекдотичен отговор.

Но нека следваме хронологията. XIX в. не внася почти нищо ново в начините на представяне на „живота след смъртта“ на руския владетел. Императорите след Петър Велики обикновено мирно и кротко си стоят в небитието и не се намесват в земните дела. Затова посмъртно те не са обект на някакво по-специално внимание от страна на литературата и политическия фолклор. Изключение прави единствено Николай I. Според преданието неговата кончина била предизвестена чрез неволна грешка на йеродякона от Казанския събор Герман. Пет дена преди събитието той по погрешка вместо „Многая лета“ изпял при споменаването на живия все още цар „Вечная память“. Друг сюжет пък разказва, че полагането на фундамента за паметник на този владетел било съпроводено от цяла поредица гафове: чиновникът с ковчежето, което трябвало да бъде вградено в основите на паметника, се подхлъзнал и паднал в ямата; дръжката на ритуалното чукче на няколко пъти се изхлузвала; музикантите вместо „Вечная память“ засвирили весел марш. Преданието изтълкувало тези случки като лошо предзнаменование. Литературният анекдот обаче видял в тях знак, че августейшият покойник от отвъдното признавал, че не заслужава паметник.¹² Версията на анекдота започва да конкурира версията на преданието.

Ситуацията коренно се променя след Октомврийската революция. Присъщото на темата през XVIII в. многообразие изчезва. Остава само един жанр — политическият анекдот, и неговата версия бързо елиминира всички останали. За сметка на жанровото обедняване обаче изключително нараства броят на разиграваните ситуации. Вече не само евентуалното възкръсване вълнува аудиторията, а всичко, свързано с посмъртното битие на управника. Старите сюжетни матрици непрекъснато се обновяват: в постбиографиите на лидери от различни поколения се появяват редица общи моменти. Именно те позволяват подреждането на събитията по определен хронологичен ред и, в крайна сметка, правят възможно реконструирането на една колективна постбиография на съветския и постсъветския държавници. Ето как я представя политическият фолклор на XX в.

I. Ако биографията приключва със смъртта, то постбиографията започва с нея:

- Татко, Ленин добър ли е бил?

- Да, сине, добър.

- А Сталин лош ли е бил?

- Лош.

- А Брежнев?

- Остави ме на мира. Както умре, ще разберем.

(Анекдот от 70-те години на XX в.)¹³

Естественото желание да се разбере истината оправдава нетърпението, с което се очаква смъртта на несменяемия държавен ръководител.

Един пенсионер всеки ден си купувал вестник, преглеждал първата страница и изхвърлял вестника. Продавачът веднъж го попитал какво търси. Отговорът бил: един некролог. „Но некролозите се печатат на последната страница“. „Този, който търся, ще е на първата“.

Очакването на смъртта на лидера не винаги е пасивно. Понякога се полагат усилия тази смърт да се предизвика.

В Екатеринбург е възстановен Ипатиевският дом. Първият посетител е руският президент. След като му показва музея, директорът го кани: „А сега, Борис Николаевич, заповядайте със семейството си в мазето за колективна снимка.“

Тази покана не е нищо друго освен словесен аналог на симпатична магия, целяща изтребването на първото за Русия президентското семейство. Общоизвестно е, че Николай II и семейството му били заведени в мазето уж за снимка и там били разстреляни.¹⁴

Единствено в анекдотите се осъществява и друго желание на управляваните: час по-скоро да закопат управляващите:

Дерайлира влак с депутати. Спасителните отряди пристигат веднага на местопроизшествието и с учудване констатират, че местните жители вече са погребали телата. Питат: „Всички ли загинаха?“ „Някои разправяха, че са живи, ама нали ги знаете политиците — все лъжат. Та погребахме и тях.“

II.

- Хайде да те водя на театър.

- Какво ще гледаме?

- „Живия труп“.

- Аман от този Ленин!

За обикновения човек смъртта е драматичен преход. Но не и за държавника. Защото той в повечето случаи е жив труп — най-вече поради деменция, предизвикана от преклонна възраст (Брежнев, Черненко) или алкохолизъм (Елцин). Затова „ЦК на КПСС, Политбюро и Съветът на Министрите с прискърбие сообщават, че след тежко и продължително заболяване, без да дойде в съзнание, се върна на работа Леонид Илич Брежнев“.

Границата между живота и смъртта в анекдота се заличава: живият Елцин се отличава от мъртвия Ленин единствено по наличието на животоподдържащи системи. Затова еднакво нелепо изглеждат плакатите на двете враждуващи агитки пред Държавната Дума. На комунистическия пише: „Ленин е вечно жив“, на демократическия — „Елцин е вечно здрав“.

Често руският държавник след смъртта, подобно на т. нар. мертвяки — зловредни духове от руския фолклор¹⁵, не напуска окончателно света на живите:

Рабинович пише писмо до Ленин в Кремъл с молба: „Помогнете на бедния евреин.“ Викат го където трябва (т. е. в КГБ — Р. И) и му казват: „Да не си луд? Не знаеш ли, че Ленин е умрял отдавна.“ „Как пък не! — отговаря той. — Когато ви трябва на вас е вечно жив, а когато трябва на бедния евреин — отдавна е умрял.“

Междинното положение на вожда между живото и мъртвото дава повод за следното анекдотично сравнение:

- Как я караш?

- Като в мавзолея — нито съм жив, нито ме погребват

Мавзолеят като последен земен дом на съветския държавник заема важно място в анекдотите. Ленин, в качеството си на титуляр, го пази ревниво от „натрапниците“. След март 1953 г. той се оплаква: „Ама че свиня ми пробутаха.“¹⁶

За Сталин мавзолеят се превръща във временно убежище. За това свидетелства анекдотичният мемориален надпис: „На това място от 1953 до 1956 година Сталин се укриваше от временното правителство.“ Мераци към последното обиталище на великия предшественик има и Хрушчов. Затова след изваждането на тялото на Сталин, охраната на Мавзолея е удвоена — Хрушчов бил забелязан да се навърта наоколо с походно легло.

Най-големи са апетитите обаче на Брежнев. Да има мавзолей — това е условието, при което би продал душата си на дявола. Още на следващия ден на мавзолея, вероятно като доказателство за изпълнени договорни отношения, се появява надпис „Брежнев“ -. В друг вариант: върху „е“-то в надписа „Ленин“ се появяват две точки — „Лёнин“¹⁷. Но Ленин определено не е съгласен с подобна инвазия. Когато Брежнев казва на внука си, че когато умре и него ще го сложат в мавзолея, Ленин се провиква: „Това да не ви е общежитие!“

Всъщност, сюжетът за „живия труп“ възлиза към един от литературните анекдоти от времето на Николай I (1796-1855):

Във военно-морското ведомство служели само старци. Веднъж Николай попитал министъра на морските работи А. Меншиков защо толкова често умират подопечните му и назовал имената на починалите през последния месец четирима адмирали. Известният с острия си език царски любимец, отговорил: „Ваше величество те са умрели отдавна. Сега само ги погребваме.“

Тази анекдотична ситуация се актуализира в СССР през 1982-1985 г., когато последователно си отидоха трима съветски ръководители — Брежнев, Андропов и Черненко. И ето, че не Меншиков, а остроумният евреин Рабинович отива на Червения площад за погребението на Черненко. Питат го дали има покана. Той отговаря, че си е направил абонамент.

III. Следващият момент в анекдотичната постбиография е свързан със ситуирането на руския държавник в отвъдното. То, разбира се, е в ада. Лицето обаче трябва да отиде там доброволно, т. е., да бъде измамено. Ето как става това:

Когато Брежнев се озовал на оня свят, отначало му показали рая — тихо и спокойно място, ангелите четат на праведниците „Правда“ и т. н. Показали му и ада — разкошен ресторант, красиви жени, изискани ястия и питиета, нови западни автомобили. Той, естествено, избрал ада. Дяволите веднага го хванали и го повлекли към първия казан. „Ама вие ми показахте съвсем друго нещо!“ — викал той, докато го пъхали в казана. „А, — отговорили му пъклените изчадия — това беше нашият агитпункт.“

Или:

Когато Сталин отива в ада, дяволите го запокитват в краката на Карл Маркс с думите: „Ето ти дивидента от „Капитала.“

Между другото, адът се оказва съвсем близко.

Никсън пристига в СССР и му показват последното изобретение на техниката — телефон, по който може да се свърже с пъкъла. Той говори с дявола няколко минути за съвсем дребна сума. Връща се в Щатите и разбира, че там отдавна се използва такъв телефон. Върти на дявола, разменят няколко думи и... заплаща астрономична сума за разговора. Служителите обясняват на недоумяващия Никсън, че московският разговор е струвал евтино, защото бил градски — за разлика от вашингтонския.

С какво се занимава съветският държавник в отвъдното? Бистри политиката със себеподобните:

Брежнев пита Черненко, кой го е наследил на поста генерален секретар. „Миша Горбачов“. „А кой го поддържа?“ „Никой. Сам се движи“.

Сталин, например, и от оня свят продължава да следи земните дела и при необходимост ги резолюира.

След преименуването на Сталинград на Волгоград в ЦК се получава телеграма от оня свят: „Не възразявам. Йосиф Волгин.“

Нека в тази връзка кажем няколко думи за амплоата на този лидер в отвъдното. Първото е на зловреден и отмъстителен дух:

Когато убитият Кенеди отива на оня свят, вижда зад вратата Сталин с брадва в ръка. Вождът обаче благодушно кимва на ужасения президент: „Минавай, минавай. Не чакам теб.“¹⁸

Ако първото амплоа на Сталиновия дух не буди въпроси, то второто е доста неочаквано. Сталин се изявява като закрилник на руснаците от агресивността на доскорошните братски съветски народи — вероятно поради разправата му с цели народности като чеченци и кримски татари.

Литовският президент поставил на Горбачов ултиматум да си прибере руснаците. Изплашеният Горбачов се обърнал към Сталин за помощ. Сталин звъни:

- Господин Ландсбергис, колко време Ви трябва, за да изселите руснаците от Литва — всички до един?

- Две седмици.

- Добре, започвайте.

След две седмици:

- Господин Ландсбергис, всички руснаци ли изселихте?

- Всички, господин Сталин.

- Да не остана случайно някой?

- Нито един.

- Добре... Започвайте, другарю Жуков...

IV. Интерес представляват и контактите на вожда от отвъдното със живите потомци:

По времето на Хрушчов спиритисти извикали духа на Сталин. Казали му за дисидента Синявски. „Кой Синявски? — попитал той. Футболният коментатор ли?“ „Не“. „Че за какво са ви двама Синявски?“.

Агресивността на този дух предизвиква страх:

Още приживе Брежнев получил възможност да се срещне с трима починали руски държавници. За целта трябвало да хвърли три камъчета в реката на забравата. Хвърлил първото. Появила се Екатерина Велика. Упрекнала го: „Аз развратих само царския двор, а ти — целия народ.“ Хвърлил второто камъче. Появил се Ленин. „Аз направих от крадците и разбойниците комунисти, а ти от комунистите направи крадци и разбойници.“ Замислил се Леонид Илич и прибрал третото камъче. Защото щял да се появи Сталин, който нямало да говори, а да действа...

V. Какъв отговор дава руският анекдотичен епос на въпроса, поставен още по повод на Петър Велики: „Какво ще стане, ако стане?“ Обект на вълнение е евентуалното възкръсване само на двама съветски държавници — Ленин и Сталин. В този възлов момент от индивидуалните си постбиографии те са противопоставени — в духа на идейното им противопоставяне след XX конгрес на КПСС. В повечето случаи Ленин възкръсва, за да упрекне потомците в изкривяване на ленинската линия. Той бяга от тях в чужбина, за да започне отново в емиграция Великото дело. Или възкръсва по време на поредния съботник и с учудване пита още ли страната е в състояние на разруха, та се налага да се организират комунистически съботници. Нека отбележим и един по-особен случай:

Ленин възкръсва и отива в кръчмата за да пообщува с пролетариата. Пролетариите, заети с къде по-важно дело, не му обръщат внимание. Той ги пита: „Ама другари, не ме ли познахте?“ и чува радостен възглас: „Гледай, Ваня, десет рубли!“¹⁹

Другият ленински сюжет е нов — от 90-те години на миналия век. Той вероятно е инспириран от идеята на шоумена Стас Намин (с рождено име Анастас Микоян — кръстен на известния си дядо) да организира околосветско турне с комерсиални цели за мумията на вожда.

Руснаците продали мумията на Ленин на американците. Те пък я качили на най-високия небостъргач. Точно тогава Ленин възкръснал, огледал се и констатирал със задоволство: „Винаги съм си представял така социализма.“

Възкръсването на Сталин пък е предизвикано от желанието му за мъст. Развенчаването на култа към личността, изваждането на тялото му мавзолея, тоталното отричане на всичко направено от него правят особено пикантен анекдотичния сюжет от епохата на Просвещението.

И така, какво би станало, ако Сталин стане? На първо място, Хрушчов ще задмине Америка.²⁰ Освен кратък, анекдотичният епос дава и изчерпателен отговор:

От Съветското информбюро. Днес възкръсна Й. В. Сталин. Всички участници в XX, XXI, XXII и т. н. конгреси утре в 8 часа сутринта да бъдат на Сибирската гара с необходимия багаж.

Анекдотите разказват и за взетите мерки с цел предотвратяване на това възкръсване:

Преди всяко антисталинско изказване Никита Хрушчов ходел в Мавзолея и проверявал дали Сталин има пулс (или го дърпал за мустака).

Или:

Хрушчов отказал да даде на евреите мумията на Сталин за погребение в Израел с мотива: „Погребахте един, той възкръсна. Стига!“

А как свършва цялата история далечните потомци ще разберат от древен ръкопис от XX в.:

И се бори Никита с трупа три години, три месеца и три дена и надделя... проклетият труп.

VI. Освен възкръсването обаче има и един друг, далеч по-ефективен, начин за връщане на височайшия мъртвец в света на живите. Откриваме го още в одическия патос на класицизма и в многобройните призиви към Петър Велики да се въплъти в потомците си. Става дума за реинкарнацията.

Брежнев отлепва рошавите си вежди, залепва ги вместо мустаци и произнася с подчертан грузински акцент: край на майтапите.

Или:

Годината е 1999, последната от управлението на Елцин. Брежнев получава от администрацията на отвъдното разрешение да посети за кратко време земята. При завръщането си на оня свят свиква Политбюро и разказва на членовете му: „Пристигам в Москва, отивам в Кремъл, влизам в кабинета си, гледам, аз там съм седнал...“

Реинкарнацията се оказва логическият финал в анекдотичната постбиография на руския държавник.

Посмъртното битие на руския държавник цели три столетия е обект на засилено внимание от страна на поданиците му. Епохата на Просвещението използва за илюстрирането на „живота след смъртта“ голям брой литературни и фолклорни жанрове. От тях Времето отся един-единствен — политическия анекдот. Настъпилото през XX в. жанровото еднообразие бе компенсирано от разнообразието на привлечените за целта сюжетни матрици, разнообразие, което позволи посмъртното битие да бъде хронологизирано, т. е., да се превърне в постбиография. Постарахме се да я представим от момента на физическата смърт до прераждането, т. е., в нейната динамика, обратна на биографичната.

Реконструкцията на колективната постбиография на руския държавник открои вниманието на постбиографите — знайни и незнайни към три индивидуалности: Петър Велики, Ленин и Сталин. Сближаването им в анекдотичния епос е възможно главно поради следните причини: 1) В парадигмата на руската държавност те се съотнасят като учител и ученик(ци). 2) И тримата са обект на постоянни де- и ре- митологизации. А анекдотичният епос в редица отношения е частен случай на митологизиране.²¹

Титанично-тиранично-демоничните натури на Петър Велики, Ленин и Сталин са предпоставка за посмъртната им свръхактивност. Унилото царство на сенките ги отегчава и те правят постоянни набези към територията на живите. Така се стига до възкръсване, че и до реинкарнация. Във всеки случай, те все още са едно неизменно присъствие във всекидневието на поданици и потомци. Анекдотичният политически епос оголва истината, че новото е добре маскираното старо. И, да си послужим с думите на Лермонтов — „всичко това би било смешно, ако не беше толкова тъжно“.

С очертаните няколко сюжетни ядра и гравитиращите около тях конкретни текстове се изчерпват възможностите на анекдотичната постбиография. Като част от вече неактуалните по ред причини политически анекдоти, тя постепенно преминава в раздела „културна история“.

¹ Още преди години с термина „постбиографична фабула“ К. Станчев означи разказа за посмъртната съдба на мощите на светеца и за чудесата в резултат на неговата намесата от небето в земните дела. (вж.: Станчев, К. Поетика на старата българска литература, С., 1982, 115-117). Това ни подсказа идеята да наречем постбиография подредените в определен ред случки от въображаемото постбитие на покойниците.

² Връзката „замък — призрак“ е изключително устойчива. Тя се проследява и при първия замък от „западноевропейски средновековен тип“ в Русия — Михайловския (Инженерния) замък в Петербург. Въпреки, че се появява на границата на XVIII и XIX в., в него почти веднага в него се заселва призрак. По ирония на съдбата това е призракът на удушения от заговорници стопанин — император Павел I.

³ Идеята за Мавзолея обаче не е чужда на просветените люде от XVIII в. М. В. Ломоносов е автор на проект за превръщане на гробницата на руските императори — Петропавловския събор в Петербург, в Мавзолей на Петър Велики.

⁴ Петров, В. П. Сочинения В. Петрова, Часть Третья, СПб., 1811, 273. По-подробно за възприемането на паметника в бита като живо същество вж.: Илчева, Р. Бронзовите кумири на Русия. В: Модерността вчера и днес. С., 2003, с. 262-286.

⁵ Днес парализираната Восъчна персона може да се види в Ермитажа.

⁶ Така например, срещите на августейшия призрак с правнука-престолонаследник (и бъдещ призрак!) Павел Петрович са обект на няколко легенди, структурирани около две сюжетни ядра: 1) избор на място за собствения паметник, т. нар. Меден Конник; 2) предсказване трагичната участ на Павел.

⁷ Курганов, Е. Литературный анекдот пушкинской эпохи. Хельсинки, 1995, с. 23.

⁸ През 1770 г. турската флота е разгромена от малочислена руска ескадра в залива на Егейско море Чесма.

⁹ Митрополит Платон (Льовшин) е един от най-известните проповедници от втората половина на XVIII в. Той е учител по Закон Божи на престолонаследника Павел Петрович.

¹⁰ Граф К. Г. Разумовски, по-малкият брат на фаворита на императрица Елизавета I А. Г. Разумовски, е една от най-интересните личности на руския XVIII в. Той е ненадминат до днес пример за академична кариера. На 16-годишна възраст украинското овчарче е доведено в Петербург и изпратено да учи в чужбина. На 18 години вече е президент на Академията на науките.

¹¹ Кукольник, Н. Анекдоты. В: Курганов, Е. Анекдот как жанр, СПб., 1997, 105-106. Впрочем, митрополитът не е първият, който се надява, че мъртвият Петър ще го чуе. Още през 1725 г., три седмици след смъртта на императора, по време на всенощната служба един от фаворитите на Петър Велики — Ягужински нахлул в събора и започнал да се оплаква пред ковчега му от всесилния Меншиков. Вж.: Назиров, Р. Г. Петербургская легенда и литературная традиция. В: Традиции и новаторство, Уфа, 1975, вып. 3, 123-124.

¹² Кукольник, Н. Анекдоты. В: Курганов, Е. Анекдот как жанр, СПб., 1997, 101. Паметникът (скулптор П.К. Клодт. арх. О. Монферан) все пак бил издигнат. От 1859 г. монументалният конник Николай I е неизменно на Исакиевския площад в Петербург. Скулптурата е уникална с това, че има само две опорни точки — задните копита на коня.

¹³ Наблюденията ни се основават върху близо 60 анекдота, взети от http://www.public.aip.mk.ua/anek/, http://www.souz.co.il/humor/, http://peoples.ru/anekdot, http://anekdotov.h1.ru/, http://anekdotypro.h1.ru/, http://idiot.ru/anecdotes_new/, http://politaforizm.by.ru/, http://caspian.h1.ru/hum/, а също и от собствената „колекция“ на авторката.

¹⁴ Все още невъзстановеният Ипатиевски дом на времето беше разрушен по заповед на Б. Елцин.

¹⁵ Вж.: Зеленин, Д. К. Древнерусский языческий культ „заложных“ покойников. В: Зеленин, Д. К. Избранные труды. Статьи по духовной культуре 1917-1934. М., 1999, 18-23.

¹⁶ Срв.: „Ну и свинью мне подложили“. Руският идиом „подложить свинью“ има значение „правя гаден номер“. През 1953 г. в Мавзолея редом с Ленин е било положено тялото на Сталин. След известния доклад на Н. С. Хрушчов на XX конгрес на КПСС (1956), с който започна развенчаването на култа към личността на И. В. Сталин, мумията му е извадена от Мавзолея и погребана на Червения площад.

¹⁷ Т.е., на Лёня, съкратено от Леонид.

¹⁸ В анекдотите, впрочем, се дава още един отговор на въпроса какво би се случило, ако Хрушчов бе умрял преди Кенеди. И този отговор е: Онасис щеше да се ожени за Нина Петровна. Комизмът тук се гради върху противопоставянето на елегантната и изискана Жаклин Кенеди с тромавата и простовата съпруга на съветския ръководител.

¹⁹ Ликът на вожда беше на банкнотата от 10 рубли, т. нар. червонец.

²⁰ Перифраза на знаменития лозунг на Н. Хрушчов „да настигнем и задминем Америка“.

²¹ Вж. по въпроса: Мифы народов мира. Энциклопедия в 2-х томах. М., 1987, т. 2, 59.