Румяна Дамянова

Смехът като културна емоция

Смехът — както страхът, гневът, агресията и проч. — се изследва от експерименталната психология. От Фройд до Рибо смехът е изследван като психофизиологичен акт, като потребност или неизбежност на човешката реакция. В класическото си „Есе относно значението на комичното“ Анри Бергсон формулира основния си метод на изследване на смеха като „определяне на способите за произвеждане на комичното“¹ (к. а. — Р. Д.). В предговора към изданието на книгата от 1924 г. Бергсон предлага първата по-подробна библиография върху смеха и комичното в европейската наука от втората половина на ХІХ в. (най-ранната посочена публикация е от 1862 г.) Така още в зората на тълкуване на смеха в науката на Новото време са застъпени традициите, оставени от Аристотел — за смеха и неговата проекция в комичното. В тази ранна теория на Бергсон са формулирани и трите според него основни постулата в разбирането на „експанзивната сила на комичното“ — то „не съществува извън чисто човешкото“, симптомът, който съпровожда смеха е „безчувствеността“, „смехът се нуждае от ехо“², което акцентира върху обществената проекция на смеха. Теорията на Бергсон е многократно интерпретирана, развивана, допълвана, отчасти и коригирана, но основополагащи остават твърденията му за „философската спекулация“ при тълкуването на смеха, а също и ясно заявената позиция:„За да разберем смеха, трябва да го поместим в неговата естествена среда, каквато е обществото. Трябва да определим най-вече полезната му функция, която по същество е обществена функция. Нека заявим още сега, че такава е водещата идея на всичките ни изследвания. Смехът трябва да отговоря на определени изисквания на обществения живот. Смехът притежава обществено значение.“³

Природата на смеха може да бъде видяна в особената връзка между обекта и субекта в ситуацията на смях. Именно в такава посока — какво поражда смях и какво поражда смехът — може да бъдат видени и някои от механизмите на поведение на човека в социума. Това поставя смеха в привилегированата позиция на предпочитан предмет на научно изследване от доста голям брой дисциплини — психология, биология, социология, феноменология, история, културология, културна антропология, литературознание, политология, езикознание, театрознание и т. н. Във всички тях на различни изследователски езици се изследват, коментират, обясняват или мотивират както психофизиологичната природа на смеха, така и неговата социална проекция. Но също така твърде убедително звучи едно от най-ранните тълкувания от д-р Крьонер (1887) на спонтанната промяна в поведението на смеещия се, която той определя като „афект на удоволствието“⁴. Фундаментална форма на смеха е така нареченият естествен смях, смехът, който е спонтанна човешка психофизиологична реакция. И тук амплитудата е твърде широка — от една страна, смехът е ярка афектна реакция, в която има елемент „на изненада, на неочакваност“⁵. Но веднага трябва да се очертае и разликата с другите състояния на афект — гневът, страхът, агресията — те са реактивни по отношение на поведението на човека: например, гневът поражда ярост, съществува и така нареченият необуздан гняв, но има и интелектуален гняв. Докато за смеха се смята, че носи „пасивно-приятна възбуда“ (М. Димитров). При смеха елементът на изненада е по-скоро в разчитането на причините за смеха, често съвсем необясними: такива са случаите на спонтанното избухване в смях, на „смеха през сълзи“, на смеха често породен от радост и т.н. От друга страна — психофизиологията на смеха разкрива и физическата промяна в ситуация на смях — променящите се мимики в лицето на смеещия се, различните „изразни движения“, дихателни промени, въобще всичко, което поражда някаква физиологична промяна в организма на смеещия се човек (да си припомним случаите, когато настъпва задъхване или зачервяване от смях, или активният смях, пораждащ желание да се посети WC и т. н.). М. Димитров дори посочва и професионалното медицинско изследване на смеха от Цонев и Мойман, според което е доказано, че „при смеха ударите на сърцето малко закъсняват“⁶.

Изследването на Михаил Димитров „Психофизиология на смеха“ (1924) се възприема като основополагащо в българската наука и е съществен принос към изследване въобще на смеха. През втората половина на ХХ в. излиза и философско-естетическото тълкуване на И. Паси, което е българският влог към теорията на смеха и смешното.⁷

Когато пише своя капитален труд М. Димитров е „асистент по експериментална психология“ в Софийския университет, обещаващ учен. Интересите му към психологията на поведението и чувствата намират изява и в две други студии: 1. „Психология на спонтанния ейдетизъм“ (1931); 2. „Движение на цветовете на спонтанния ейдетизъм“ (1934). По повод на 100-годишнината от неговото рождение българската наука оценява по достойнство изявите му в областта на експерименталната психология.⁸ Излезлият през 1974 г. сборник в памет на именития български учен разкрива основните му приноси в модерната психология преди всичко с труда върху психофизиологичната природа на смеха, а също и направеното от него като изследовател на Българското възраждане и културната история през ХІХ-ХХ в.

Спирам се по-подробно на този труд, защото в него много ясно и точно са разграничени различните форми и категории на смеха, предложена е интересна класификация на разновидностите на смеха — напр. радостен, комичен, нервен, разглеждани са най-вече проекциите на комичното — като подсъзнателен процес, като игра и като социално явление. Новото и непознатото за българската психофизиология е разглеждането на теорията на Хърбърт Спенсър за смеха като вид освобождаване на нервна енергия.

И все пак, видян в една друга оптика — на културно поведение или социална активност — смехът може да придобие различни модификации. Но е необходимо известно прецизиране. Ще се опитам да очертая, без убеждение за изчерпателност, някои основни разновидности и механизми на проява на смеха като културна емоция в периода на Българското възраждане.

И психологията, и биологията, и социологията, и народопсихологията изследват различните форми на смеха — гневен, радостен, тъжен и т. н. Но преди всичко, присъщ на социалния живот на човека, смехът е социално явление — и този основен постулат поставя смеха и смешното в по-различна изследователска позиция, променя в голяма степен неговата характеристика. В такава посока трябва да бъдат търсени различните модификации и разновидности на смеха — например, бодрият смях-облекчение от един положителен завършек на някакво дело, също добродушният, жизнерадостен смях.

Разглеждането на емоциите като културна реакция на социално ставащото предполага и един друг ракурс, характерен за културноисторическата ситуация на българския ХІХ в. — проследяване в поведението на възрожденския човек на осъждащия, гневен и заклеймяващ чрез словото смях. По-точно е да се каже — публицистичният смях, смехът в памфлети, трактати и „антрефилета“, породен често от гневни реакции по отношение на българската заспалост, инертност към ставащото в обществото, а също и по отношение на стереотипизираното поведение на възрожденския човек. Наред с този ярък за времето си публицистичен смях, не са редки и случаите в личните писма на възрожденците (които остават най-свободната територия за откровения), в които смехът е изведен до гневна ирония и гротеска — от Бозвели до Ботев. Примерите са много, ще посоча само един: гневящ се на заспалостта и изчакването, на пасивността и примирението на българина, Неофит Бозвели заявява в писмо до Емануил Васкидович: „Ми докад се наканиме, мислим, че после не щеме да найдеме за что да се хваниме — освен щеме да начнеме да се почесваме!“⁹

Любопитно е, че в своите „Опити“ Монтен включва смеха в главата „Ние не сме способни на чисти наслаждения“. Сам по себе си смехът е радост и наслада, опиянение на душата, но природата предлага смешение: „художниците твърдят — пише Монтен — че едни и същи бръчки и движения се забелязват у човека и когато плаче, и когато се смее“. Тази сложна многоликост на смеха носи мъдростта на изживяното, демонстрира вътрешната си противоречивост и, както продължава Монтен, „неудържимият смях също така поражда сълзи“, цитирайки една вярна в своята остроумност мисъл от „Epistolae“ на Сенека: „Няма зло без някакво възнаграждание.“¹⁰

В една такава примерна схема на проявите на смеха може да се посочи и отношението към смеха в неговите две разновидности: на приемане и на забрана. Тук примерите за възприемане или невъзприемане на смеха като индивидуална (или колективна) човешка реакция на социалното са много — от Платон до Йосиф Брадати (ако е възможна такава типология).

Отделно е и методологическото тълкуване на смеха в плана на философията и естетиката, осъществено в изследването на И. Паси: „Теорията за комичното трябва да започне от разграничаването на смешното и смеха.“¹¹ Той уточнява наблюдаваната разлика между смеха и смешното най-вече като „един израз на разликата между субективно и обективно“, която „принадлежи на широко разбираното комично“.¹² В обхватната терминологично и аналитично защитена теория Паси конкретизира типовете смях и източниците, които ги пораждат, представя класификацията на Жан Пол на „физическия и духовния смях“, приемайки смешното като обективен израз на комичното.

Но характеризирането на смеха отбелязва една много важна негова черта, а именно социалната му роля. Тя също може да има разновидности: отрезвяващият смях, пародиращият смях, осмиващият смях. Може да се каже, че това са по-скоро функционални трансформации на смеха в социалния живот на едно общество. И тук примерите и позоваванията от културната практика на Българското възраждане са твърде много: от измеренията на смеха — в търсенето на първите провокации на отношението към непознатото модерно, малаковите и разните „моди“, алафрангите и т. н., в „кривото“ разбиране на цивилизацията — до откритието на Иван Вазов чрез примирението на героя му Кардашев „Нека бъде сатирата!“

Важен момент, обаче, в тълкуването на смеха трябва да представлява комичното — то е своеобразно явление, с което по думите на М. Димитров „се смесва смеха“. Може да се каже, че комичното е една от социалните проекции на смеха, негова ярка проява. Тълкувайки смеха, в цялата многолетна история на изследването му, всички тълкуват комичното — то е неговият социален образ, то е и мотивацията на поведението на човека в обществото, то е разширената представа за смеха и смешното, за субективните и обективните страни на смеха. В плана на философско-естетическото тълкуване комичното е видяно като социален механизъм, тексто- и образопораждащ аргумент. Още Аристотел в своята „Поетика“ дава първото определение на смешното: „Комедията пък, както казахме, е подражание на по-лоши хора, но не в цялата им порочност — тук смешното е част от грозното. Защото смешното е някаква грешка и грозота, не болезнена и не пагубна, каквато е тъкмо комическата маска — нещо грозно и разкривено, но без болезнено въздействие.“¹³

„Комическата маска“ е образът на смеха, отразяващ цялото движение на усещания, възприятия, физиологични състояния. Ако трябва през такава призма да бъде проследен смехът в културното поведение на възрожденския човек през ХІХ в., ще се очертаят много и интересни моменти. Преди всичко, обект на неприемане, изразено чрез смеха (осмиването, пародирането, надсмиването) са новонавлизащите в ограничения свят на възрожденеца модни увлечения. А най-вече — техните носители: жените. Темата „жените и модата“ е любима тема за пародиране през Възраждането. Като че ли най-постоянни и пристрастени към нея са Петко Славейков и Тодор Шишков. В отделни реплики и в специални статии те иронизират както безкритичното приемане на всичко чуждо в модата, така и стремежа на възрожденката „да се покаже“ по-хубава, по-умна, по-..., отколкото според тях е. Достатъчно е да си припомним множеството редове, изписани от Петко Славейков за жените, техния характер, техните желания, техните моди. Само един пример: „Всяка една жена отстъпва на друга една привилегия, за която тя немари, каквото разумност, смирение и др., стига само да ся не докачи мнението за хубостта й. С други думи, всяка жена може да докаже за друга, че е по-умна, по-кротка, но никога не казува, че е по-хубава.“¹⁴ И още: „На жените аресуват повече трагедиите, а не комедиите и ето защо. В трагедиите прекрасният пол ся обожава и вдига до поклонение, докато в комедиите ся излага смешната им страна“.¹⁵

Но ако двамата възрожденци са единодушни в отношението си към жените и увлеченията по модата, техните позиции категорично се разграничават при тълкуването на възрожденската комедия. Повод за избухналата полемика дава комедията на Т. Н. Шишков „Не ще може! Или глезен Мирчо“. Първата реакция е на Петко Славейков. В сп. „Читалище“ той помества отзив за комедията и за драмата „Велизарий“, като критикува финала на комедията, „последното явление и песента в него“: „Това явление или по-добре развеската на комедията требаше да стане някак по-комична, съгласно с намерението на съчинението, което е, да направи смешни някои недостатки, предразсъдки и глупави страни от живота, и чрез поражението което им наноси с смехът, да подействува на умовете на зрителите или на читателите.“¹⁶ Реакцията на Т. Н. Шишков е яростна — той дава своя отговор в отделна брошура, започващ с писмо до редактора на в. „Право“, както сам пояснява, че е „извикан от две фарси“ на велеречивия екс-редактор на Македония¹⁷, В тази полемика се разкриват позициите на възрожденския творец по отношение на смеха, смешното и комичното. Докато при Славейков това са позиции, мотивирани от възприемането на комичното чрез творбите и поради това в тях прозира социалната мотивация на реакцията му, насочена към рецепцията на комедийния текст, при Т. Шишков има и друго. Учил в Сорбоната, ползващ свободно френски език (факт, който неколкократно споменава, иронизирайки Славейков ) Шишков вероятно познава и актуални за времето изследвания върху смеха и комичното. Но тъй като никъде в писанията си не споменава нито конкретни имена, нито заглавия, всяко едно евентуално доближаване до някои от тях остава в сферата на предположенията. Неговата гледна точка на размисляващ за смисъла и функциите на смешното проличава още в отговора, който дава на критиката на Славейков: „Колкото за развезката на комедията си ний я оставихми нарочно тъй, както да са извлече повече една морална же забавка за нашето сега май размътено общество; пък и не треба, хамен като е комедия, че открай до край да разсмива хората, какато било угодно на нашия занесен критиколог.“¹⁸ Основанията на Шишков за по-авторитетно представяне на позициите по отношение на смешното и комичното са защитени от предговора му към „Не ще може! Или глезен Мирчо“. Той носи заглавие „Наместо предисловие. Понятие за смешното и комическото, или що е собствено комедия“ и се състои от четири части. Текстът е една логично подредена, макар и в тезисен вид, теория на смешното — поставя въпроси за неговата физиологична страна, за неговия социален израз, за неговите разновидности. Дава отговор на въпроси — „на какво се смейми“, пише за това, че „сичко, което е смешно, не може да са земне за художествено, поетическо създание“¹⁹. Силно впечатление прави ясното терминологично и логико-смислово разграничение на смешното от комичното, което е в основата на почти всички изследвания в европейската наука от ХІХ в. насам. Но има и друго — пишещ от позициите на драматурга, Шишков отбелязва, че „простият народ в театъра гледа само на външността, на острия арлекински костюм, който го и занимава, и до вътрешното значение на комическите сцени той не може да вникне, нему са достъпни само уличните фарси и шеги, които го привличат повече, нежели туй, що е високо и прекрасно в комедията“.²⁰ В това твърдение ясно личи чуждото въздействие, прочетеното някъде тълкуване на функциите на комичното. Още по-красноречиво може да бъде доказано такова твърдение и със следния цитат от Шишков: „Ето защо комическото може да разиграй най-тънките струни на сърцето, може да разбуди най-силни, най-дълбоки осещания в душата, тогаз как смешното е токо една стихия на комическото или външна негова страна.“²¹ Ерудиран автор, Шишков познава и историята на комедията, нейните цели и основни задачи, представя творчеството на Молиер. От тези позиции той не приема комедията на Д. Войников „Криворазбраната цивилизация“, иронично подчертавайки, че тя е „позорищна игра (не комедия)“. За Шишков успешните комедии във възрожденската драматургия са „Михал Мишкоед“ на С. Доброплодни, „Малакова“ на П. Р. Славейков, „Злата жена“ на Д. Душанов. Този предговор от Шишков, тълкуваш комичното, остава единствен текст през Възраждането, който да постави въпросите на същността, смисъла и функциите на смешното като теоретичен проблем. А тъй като е приложен към една слаба, неоригинална творба, предговорът остава неизвестен продължително време.

В тълкуването на смеха трябва да бъде обособен и друг въпрос — за иронията. Може да се каже, че тя е преди всичко функция на социалното: иронизират се не само недостатъци, иронизират се позиции, стига да пораждат негативни отношения. В този смисъл иронията не е смях, не е форма на смеха. Според И. Паси тя е „средство за познание и морално съвършенство“, на иронията и нейното представяне тъй посвещава отделна глава в труда си, проследявайки отделни философски школи и научни постулати.

Ако се приеме, че смехът е „социален регулатор“ (М. Димитров), то може да се каже, че иронията е един от важните механизми за саморефлексивност на едно общество. Видян през такъв ракурс, проблемът за комичното и смешното може да бъде разчетен в множеството иронични текстове на Възраждането.

И отново примерите са най-много у Славейков: 1. „Ний и занапред ще си останем същите глупци с това, дето искаме да ся показваме онова, щото не сме, а ще привличаме подсмиванието на умните хора.“²² Сравявайки нашите реалности с тези у французите или германците, той много ясно посочва разликите в чувството за обществено живеене: „У тях всичко клони към общото добро... у нас всичко клони към собствено добро; у тях всякой забравя себе си зарад общото; у нас всякой забравя общото зарад личното“, „у тях ученият сам изповядва своето незнаяние в другите работи; у нас невежеството само ся признава способно за всичко“. И накрая: „Ако би да поиска днес нуждата от нас министри, твърде е вероятно, че всичките ще скочат да искат да станат министри, и ако ги оставят, ще ся натрупат всички връз най-първия пост, щото за другите разреди на службата не ще останат хора, защото не ся надея да си намери място кой да каже „аз ще вляза в по-долните редове.“²³

И все пак, въпреки горестта и гнева, въпреки тъгата от констатациите и недвусмисления отказ да се приемат някои дори характерологични особености на българина, искам да припомня заключителните думи на М. Димитров в непосредствения финал на книгата му: „Да се смеем над дадено явление, значи да се чувстваме свободни от него.“²⁴

¹ Бергсон, А. Смехът (Есе относно значението на комичното). С., 1996, с. 5.

² Пак там, с. 9-10.

³ Пак там, с. 11-12.

⁴ Цит. по Димитров, М. Психология на смеха. С., 1924, с. 9.

⁵ Пак там.

⁶ Пак там, с. 7.

⁷ Паси, И. Смешното. С., 1971 (2 изд. 1978 г., 3 изд. 2001).

⁸ По-значимите студии, посветени на неговия труд, са следните: Нетов, Ив. Акад. Мих. Димитров като психолог — Психология, № 4, 1981, с. 256-263; Пирьов, Г. Акад. Мих. Димитров — живот и дело. — Психология, № 4, 1981, с. 252-255; Пирьов, Г. Акад. Мих. Димитров като учен. — Философска мисъл, № 6, 1982, с. 31-33. На цялостното изследователско дело на акад. М. Димитров е посветен и научен „Сборник в памет на Михаил Димитров“. С., 1974.

⁹ Неофит Бозвели. Съчинения. С., 1986, с. 246.

¹⁰ Монтен, Мишел дьо. Опити. Книга втора. С., 1975, с. 533.

¹¹ Паси, И. Смешното. С., 2001, с. 20.

¹² Пак там, с. 22.

¹³ Аристотел. За поетическото изкуство. Встъпителна студия, коментар и превод от старогръцки проф. д-р Ал. Ничев. С., 1975, с. 71-72.

¹⁴ Славейков, П. Р. Съчинения. Т. 5, С., 1980, с. 221.

¹⁵ Пак там.

¹⁶ Славейков, П. Р. „Не ще може! Или глезен Мирчо“ — Читалище, 1873, № 5, с. 480-481.

¹⁷ Шишков, Т. Н. Развезката на една ветха комедия на П. Р. Славейкова или отговор на две фарси в бр. 4 с 5 на „Читалище“, от 1873 г., с. 2.

¹⁸ Пак там, с. 19.

¹⁹ Шишков, Т. Н. Не ще може! Или глезен Мирчо“. (Наместо предисловие), 1873, с. VІ.

²⁰ Пак там, с. VІІ.

²¹ Пак там, с. VІІ.

²² Славейков, П. Р. Съчинения, Т. 6, 1980, с. 528.

²³ Пак там, с. 536.

²⁴ Димитров, М., Цит. съч., с. 258.