Йорданка Бибина

Йомер Сейфеттин: тъжната усмивка на сатирика

Хуморът има своята вековна традиция в турската литература. Той черпи животворните си сокове от богатата фолклорна традиция на Карагьоза със забавните диалози на Карагьоз и Хадживат, от анекдотите за Настрадин Ходжа, от устната традиция на народните поети — ашъците. В класическата Диванска литература сатиричната традиция взема на прицел недъзите на отделните султани и везири, както и общочовешките слабости и негативни черти — глупост, невежество, алчност. Сатиричната струя в класическата турска литература достига своя апогей през XVII в., който е наречен „векът на сатирата“. Поетите-сатирици на това столетие като Нефи обаче често плащат с живота си за смелостта да осмеят жестокостта и глупостта на османските владетели и техните приближени. Азис Несин, с много любов наречен от читателите „съвременния Настрадин Ходжа на Турция“, в своите обемисти изследвания за историята на турската сатира справедливо свързва традиция и съвременност на този жанр: „Особеното на турската сатира — пише той — е в това, че тя е на страната на народа и служи на народа. Нашата сатира не е индивидуалистична, тя има обществено значение. Нашият народ се обръща към сатирата първо, за да си излее душата, и второ, за да защити своите права и свободи. Всичките анекдоти за Настрадин Ходжа и Бекташи, диалозите на Карагьоз и Хадживат, и т. н. — това е борба на нравствеността с безнравствеността, подигравка на истината над лъжата, победа на искреността над двуличието, на широтата над ограничеността, настъпление на новото срещу старото, на прогреса срещу изостаналостта. Именно затова турската сатира има здрава природа, затова се предава от поколение на поколение, без да се поддаде на разрушителното въздействие на времето.“¹

Съвременната сатирична традиция, създадена по европейски образец, води началото си от средата на XIX в. Отправна точка в развитието на този жанр се смята знаменитото „Зафер-наме“ („Поема за победата“, 1869), насочено срещу режима на султан Абдул Азиз, на Зия Паша, един от най-видните представители на движението на „Новите османи“, възприел идеите на френското Просвещение. До края на XIX в. в бързо модернизиращата се и европеизираща се турска литература хуморът и сатирата навлизат едновременно с разширяването на реалистичното изображение на живота и разширяване обхвата от обществени явления в творчеството на отделните писатели. Сред тях се отличава Реджаизаде Махмуд Екрем (1847-1914), който иронизира турското „поевропейчване“, главно в романа си „Любов към файтона“ (Araba Sevdası). Всъщност, литературното оживление започва след младотурската революция от 1908 г., когато и литературния, и обществения живот се освобождават от задушаващата цензура на Абдулхамидовия деспотичен режим. Тогава именно възникват множество литературни обединения, множество литературни издания, включително и хумористични („Джем“, „Калем“, Кирпи“ и др.).

Сред майсторите на късия разказ в периода след Първата световна война и по-специално на социалната сатира, е Йомер Сейфеттин (1884-1920). Темите на неговите произведения, почерпени от истински събития и случаи, са насочени към укрепване на националното самосъзнание, понякога и чрез хумористичното отхвърляне на нелицеприятните черти на бързата турска модернизация и породените от нея явления на „криворазбраната цивилизация“. Особено популярен е неговият герой Ефруз бей, символ на псевдоинтелигентите и дегенератите, поддали се на механичното и повърхностно подражание на западноевропейската култура, които застрашават формирането на истински националната турска култура и културна идентичност.

Йомер Сейфеттин е роден през 1884 г. в Гьонен, Балъкесир, Мала Азия. Майка му, Фатма ханъм, е от Истанбул, а баща му е капитан Йомер Шевки бей, по произход от тюркменските народности в Кавказ. Йомер Сейфеттин завършва истанбулското училище Мектеб-и Османийе (1893), в което особено много се набляга на изучаването на френски език, а по-късно и Одринското военно училище (1897). Още в последния гимназиален клас започва да пише и публикува стихове, за пръв път на 16-годишна възраст. След завършване на военното училище служи в 3-а одринска армия, по-късно на Кушадасъ (1903-1906) и в Измир. През 1909 г. е назначен в с. Якоруда по границата с Македония, където става пряк наблюдател на национално-освободителните борби на местното християнско население. То му дава пример за патриотизъм и го убеждава в необходимостта от много усилия за формирането на национално самосъзнание на турския народ. През 1911 г. Йомер Сейфеттин напуска армията и се заселва в Солун, където заедно със Зия Гьокалп и други млади писатели и поети започва издаването на списанието „Млади пера“. С избухването на Балканската война отново е призован в армията и е изпратен по сръбските и гръцки фронт. При битката за Янина през 1913 г. е пленен и след едногодишен плен в Нафлийон се завръща в Истанбул (4 декември 1913). От 1914 г. започва преподавателската си дейност по литература в мъжкия лицей Кабаташ, която продължава до ранната си смърт (6 март 1920). Множество негови статии, разкази, романи са публикувани и приживе, но цялото му творчество е събрано и издадено едва след смъртта му.

Йомер Сейфеттин заедно с Али Джаниб, Зия Гьокалп, Халит Фахри Озансой и други млади таланти, е сред емблематичните фигури в новата турска литература, която след като разчупва формите на класическия Диван, възприема и развива европейските модели и се стреми да е в крак с модерната епоха, се „завръща към себе си“, за да открие своето истинско национално лице. Движението за Национална литература (Milli Akımı) се групира около излизащото от 1911 г. в Солун списание „Млади пера“ (Genç Kalemler). По онова време Солун е може би най-европейския град в империята, в който са представени почти всички националности, и където нивото на образованието е много по-високо, отколкото където и да било другаде в нейните вече свиващи се граници. Всъщност краят на периода на т. н. Танзиматска литература е възвестен още със стиха на Мехмед Емин, който на висок глас артикулирал новата идентичност на турчина — „Аз съм турчин, велик е моят род и моята вяра“.

„Младите пера“ се обявяват срещу сляпото подражателство както на Танзиматската, така и на откъсната от духа, от културата и езика на народа литература на първите турски модернисти. До голяма степен защитниците на националното са вдъхновени от национално-освободителните идеи и движения на балканските народи, с които съдбата ги е поставила в пряк досег, — те се стремят да се слеят със „собственото си минало, собствения си свят, собствените си блянове и собствения си дух“, тоест, да намерят националния си облик в „турското“, собствената си същност, изчистена от всички привнесени изкуствено и неприсъщи наслоения. Движението за национална литература се развива в благоприятната обществена атмосфера след падането на тираничния абдулхамидовския „зулюм“ и идването на „хюррийета“ през 1908 г. до периода на създаване на Турската Република през 1923 г., когато тюркизмът (или тюркчюлюка) е до голяма степен подкрепян и от политическите среди на младотурците. Неговата идейна основа е сложна, тя има своите извори в идеологиите на ислямизма и османизма, тюркизма и туранизма, но в крайна сметка за пръв път лансира понятията „национално“ (Milli) и „национална литература“ (Milli edebiyatı)². Това, разбира се, е процес, свързан и с формирането на самата нация, процес, който все още в началото на ХХ в. не е приключил напълно. До голяма степен, младата турска интелигенция от Движението за национална литература допринася и за едното, и за другото.

За краткия си живот Йомер Сейфеттин създава малко повече от стотина разказа, а след 1936 г. за пръв път са издадени събраните му съчинения в 9 тома, които търпят редица преиздания през годините. Всъщност той започва литературната си дейност още през периода на управлението на Абдул Хамид ІІ, но за разлика от по-голямата част от турската интелигенция, посрещнала с ентусиазъм и надежда „Хюррийета“, той се отнася твърде скептично към събитията, които нарича „бедна и жалка турска революция, която не представлява по същество нещо друго, освен буря от безсмислени овации“.³ Тази негова прозорливост е наистина учудваща и феноменална! Въодушевлението от прогласената свобода завладява умовете на много балкански интелектуалци. Дори нашият Иван Вазов пише с ентусиазъм за „духа на хюррийета,“ обхванал турската столица. В своите споменитой описва „медения месец на конституцията, прогласена на 11 юлий“.⁴ При гостуването си през септември в имперската столица той наблюдава как все още е жив духът на революцията и витаят всеобщото въодушевление и надеждата за промяна. С присъщото си писателско майсторство Ив. Вазов пресътворява една колкото достоверна, толкова и жива историческа картина. Безчислени червени знамена с бял полумесец се развяват по вратите на дюкяните, на държавните учреждения, по трамваите, като едно ярко свидетелство за „внезапно пробудения национален дух на един народ, дълго подтискан под чудовищната тирания на Абдул Хамида“. Турците носят на гърдите си младотурския знак от червена и бяла лента, добро чувство свети по лицата им, а „духът на свободата“ сякаш ги е „чудотворно преродил“. Турчинът се чувствува щастлив, че става свободен, че „живее като човек, който влазя в реда на европейските народи“. Прогонените емигранти се връщат, посрещани триумфално, в салоните на Пера и Истанбул непрестанно се изпълнява забранената по-рано патриотична пиеса на Намък Кемал „Отечеството или Силистра“, шумни манифестации почти ежедневно минават по Пера със знамена, по които са изписани словата „Свобода, братство, равенство“. Спомените за френската революция въодушевяват духовете и турците дори са измислили и пеят „своята марселеза, подражание, почти превод на френската“.⁵ Скоро обаче става ясно, че за балканските народи, все още намиращи се в пределите на Османската държава, младотурската революция не донася желаната свобода.

Началото на Първата световна война предизвиква изблик на шовинистични настроения в почти всички балкански страни. Възпламеняват се пантюркисти идеи и настроения сред част от турската интелигенция. За кратко от тях е увлечен и Йомер Сейфеттин, който написва брошурата „Бъдещата държава Туран“, но скоро разбира илюзорността им. Мудроското примирие (20 октомври 1918) заплашва самото съществуване на турската държава, а по-късно войските на Антантата окупират столицата Истанбул (16 март). Размислите за войната и нейният трагизъм довеждат писателя до отрицанието на всяка завоевателна война и той остроумно осмива всякакви планове за завоюване на „всички турски земи“ (разказът „Вечер на свободата“) и защищава идеала за издигането на независима турска държава с развита икономика и напреднала култура. Несъмнено, в идейно отношение той се приближава твърде много до платформата на основателя на Турската република Мустафа Кемал Ататюрк, която не доживява да види претворена в живота. Година след тези критични за страната събития и преди победата на кемалисткото движение и раждането на новата турска република, на 4 март 1920 г. Йомер Сейфеттин напуска „този свят на разочарования и тъга“.

Най-характерното за неговото творчество е може би това, че в него се отразява истинското лице на времето. С богатството на темите, разноликостта на образите си, с разработването на девствени пластове в общественото битие в творчеството на Йомер Сейфеттин турската литература навлиза в един нов свят.⁶ Творчеството му е своеобразна летопис на този изпълнен с драматизъм исторически период. Младостта и зрелостта на неговото поколение преминават „през кръв и огън“, през разочарования и разруха, под трясъка на рушащата се империя. Това е едно „нещастно поколение“⁷.

Оттук може би е и печатът на горчивината в цялото му творчество, което обаче в никой случай не би могло да се квалифицира като песимистично. Напротив, с цялата си гражданска и творческа позиция Сейфеттин е активен защитник и проводник на новото, на прогреса. Бихме могли да сравним неговото светло присъствие зад осмиваното грозно с това на нашия Алеко Константинов. Присъствие, което Т. Жечев оприличаваше с това на Дон Кихот, на рицарството, на духовното извисяване и благородство, въпреки приземеността на тематиката и героите. Йомер Сейфеттин също черпи темите си от ежедневието, видяното и преживяното, често превръща чутия анекдот в разказ. Фолклорът, легендата присъстват нерядко в тъканта на неговите разкази. Защото за него „литературата и изкуството не са за едно съсловие, за една класа, за каприза и удоволствието на малцина, изкуството е за целия народ“.⁸ Затова той защищава необходимостта литературата да се създава на естествения, говорим език и с програмната си статия „Нов език“ застава начело на широкото литературно и обществено движение, подето от „Младите пера“, за демократизация на турския език.

Самият Йомер Сейфеттин дава първите сполучливи образци на проза, написана на жив, разбираем, богат, народен език. Разбирайки литературата като отражение на живота, той поставя новите съвременни задачи на турската литература в този период с ясното съзнание, че е „отминало времето на газелите и касидетата“.⁹ Анализът на обществения живот естествено поражда критика, а критиката в творчеството на Йомер Сейфеттин се проявява като горчива ирония, саркастична усмивка, гротескна сатира. Комичното в неговата най-остра форма — сатирата — съставя най-ярката страна в неговото творчество.¹⁰

Познавайки добре европейската култура и литература, с просвещенски ентусиазъм той се стреми да разчисти пътя на новото от мюсюлманско-феодалните традиции и нрави, сковаващи обществения живот. Той разбира, че раздялата със старото и налагането на нови норми в отношенията между хората, основани на различни принципи — просветеност, равнопоставеност, ново положение на жената, е болезнена и дълга, не може за един миг да се преодолее вековната традиция. И тук смехът сякаш е най-доброто и ефикасно „лекарство“ за обществото. Един от любимите му похвати е гротескното уподобяване на отрицателните герои, например, в разказа „Петел“, където постига една изключително жива и ярка портретна и нравствена характеристика на господаря в семейството — мъжа. Описан в близък план, през погледа на младото момиче, поставено в сферата на тази неограничена власт: „И външно баща ми приличаше на петел. Имаше същите кръгли и зли очички. Безформеният му червен фес се мъдреше на главата му досущ като петльов гребен.“ Писателят оприличава и реда в семейството с реда в курника: „От гнева му се тресеше цялата къща... Бате, а и по-малките ми братя, не смееха да гъкнат пред него, камо ли да възразят. Всички ние, цялото му семейство, бяхме като кокошките, не представлявахме нищо в неговите очи. Той биеше слугините, гонеше прислужниците, месеше се в кухненските дела, не позволяваше на майка ми звук да издаде... Властваше над цялата къща. Единствен той. А ние бяхме неговите роби“.¹¹

Тези патриархално-феодални нрави и порядки са защищавани често най-вече от фанатичните, глупави и невежи представители на мюсюлманското духовенство, което Йомер Сейфеттин осмива безпощадно и поради лицемерието и невежеството му. Сред неговите „любими герои“ са моллите, ходжите, дервишите, кадиите, като носители на най-нелепите и глупави предразсъдъци („Заклинател“, „Вероотстъпник“). Нерядко самите те стават жертва на собствената си алчност и невежество („Спасител“, „Светец“, „Свещен призив“, „Чудо“, „Клетва“, „Къщата с призраците“). В никой случай обаче тази критика не е от позициите на атеизма¹², писателят не си представя турската нация без укрепването на мюсюлманската вяра, но същевременно се изправя срещу нейните служители, дърпащи назад общественото развитие на страната му.

Особеният чар на кратките хумористични разкази на Йомер Сейфеттин се дължи както на живия език, деликатния психологизъм, така и на органично втъканите народни приказни мотиви, своеобразния диалог, построен на принципа на диалозите между любимите народни герои от театъра на сенките, разменящи си яростни словесни атаки — надутия и невеж представител на медресето Хадживат и лукавият и здравомислещ Карагьоз. Не толкова събитията или действията на героите са гръбнакът в разказите му, колкото техните спорове, разсъждения, беседи. Находчивостта, остротата или съвършено неочаквания обрат на мисълта, по правило, са квинтесенцията на творбите му.¹³ Негов любим похват е да сблъсква различни по мироглед, разбирания, образование хора, при което с най-голяма сила успява да противопостави „наивното простодушие на наглата демагогия, природната глупост — на ученото невежество, скрития градски разврат — на простотата на селските нрави, надутата романтичност — на прозата на бита.“¹⁴

Йомер Сейфеттин има обаче и една друга заслуга — да утвърди „героя на своето време“, чрез смеха, чрез отрицанието на многото негативни черти в образа му, отразен в огледалото на „криворазбраната цивилизация“, и така да му помогне да открие себе си, собствената си идентичност. Колкото и да изглеждат антиподи, образите на Сейфеттиновия Ефруз бей и българския Бай Ганьо имат своето типологично сходство именно в това търсене и „вглеждане“ в собствената национална същност. Колкото и да са отхвърляни чрез смешното и дори гротескното, тези два образа са „припознавани“ в поколенията и след тях.

Ефруз бей е несъмнено, „герой на своето време“. Той се издига на вълната на бурните събития и може би затова Йомер Сейфеттин ни запознава с него като с „вестител на хюррийета“.¹⁵ Именно младотурската революция го превръща от обикновения чиновник към Високата порта в Ефруз Бей, в любимеца на тълпата, за три дни издигнала го до „герой, достоен за свободата“. Пръв този външно невзрачен човечец, за когото се носят клюки, че е изгонен от прочутия Галатасарайски колеж, разбунва духовете в притихналата канцелария, която „до вчера се боеше от Абдулхамида повече, отколкото от Аллаха“, с въодушевлението си от обявяването на „хюррийета“. Комичният ефект, постигнат от писателя, се крие в контраста между приповдигнатостта на младия Ахмет Бей (бъдещият Ефруз бей) и прозаичността на смачканите от деспотичния дух на трийсетгодишния „зулюм“ писарушки, които търсят новината за голямото събитие в... рубриката „Обяви“ и, естествено, не я намират там. Най-сетне откриват известието на първата страница, но и то не успява да разсее съмненията им, защото в него става дума... за Конституцията. Следва краткото обяснение на Ахмет бей:

- Ама в това известие няма нищо за свободата.

- Вие какво смятате, че е свободата? Конституция. Конституцията означава свобода. (с. 15).

Още в първите страници Йомер Сейфеттин откроява своя герой в контраст с неговата среда. Подтиснатите, покорни писари, които се боят дори от изричането на думата „свобода“. По-късно този контраст ще бъде задълбочен по отношение на самия герой, ще се превърне в разминаване между думи, идеали, действия и тяхното „покритие“ в характера и същността на социалния тип, осмиван от сатирика. Всъщност, в началото на романа героят на Йомер Сейфеттин не може да не предизвика симпатия с младежкото си въодушевление и възторг от свободата, със смелостта си да се втурне по улиците и да стане неин „вестоносец“. Страните му пламват, топлината облива цялото му тяло, гръдта му се изпъчва, очите му се замъгляват като на пиян, някаква невидима сила прониква в него и го кара да извика насред улицата: „Да живее свободата!“ с чувството, че „ще влезе в историята“. И действително успява да възпламени околните, да ги събере около себе си, да произнася речи за свободата, да се представи за един от водачите на младотурското движение и да се отрече и от собственото си име, което му изглежда прекалено прозаично и неподходящо за един „герой“ и „революционер“, който е накарал султана да „обяви свободата“ под заплаха за живота си. Оттук нататък Йомер Сейфеттин ни оставя със смях да наблюдаваме безбройните превъплъщения на своя герой. Най-често срещания похват на писателя е да направи своя герой смешен чрез неговите собствени думи и действия. Понесен от събралата се тълпа, на минаване покрай руското посолство в Бейоглу, той обявява царска Русия за „нашия свещен съсед, който ни обича най-много от всичко на света“, и обвинява предишното правителство, че е обявило за враг „свободолюбивия руски цар“. За него не Русия, все още стремяща се към топлите морета и Проливите, не съседните страни, извоювали или стремящи се да извоюват своята независимост от империята, са нейните врагове, а „правителствата на Испания, Португалия, Швеция, Норвегия, Монако, Либерия, Аржентина, Панама“. (с. 23).

Цялата повърхностност на героя, липсата на истинско познаване на събитията и нещата писателят осмива в не една подобна ситуация в целия си роман. Същевременно той успява да покаже с една скрита иронична усмивка и психологията на тълпата, която и прави възможно издигането на „Героя на свободата“ на гребена на вълната. Тя е също толкова непросветена по отношение на ставащото и се опива само от звука на словото и заклинателното произнасяне на думата „свобода“. Тя създава от дребния полуучен писар герой на времето, понася го на ръце, величае го, сляпо вярва на фантастичните му разкази за „революционната борба“ и прокопаването на таен тунел под двореца за покушение срещу омразния Абдулхамид. Тя се постила под краката му, за да мине той по наредените като „червени тухли“ фесове и сам да си повярва, че е народен герой, а не някакъв си никому неизвестен Ахмед бей. Той дотолкова се вживява в новата си идентичност, че се отрича от собственото си име, обвинява дори родната си майка, че не знае „истинското му име“.

Особено комична е ситуацията, в която Ахмед се превръща в Ефруз Бей. И тук Йомер Сейфеттин ни сблъсква с полуучеността на своя герой, който се мъчи да си припомни „някое от имената на героите, срещащи се по страниците на Новата литература“ — Бюлент, Невин, Фахир, Нериман, Сюха и пр.¹⁶ Доколко механично и повърхностно е това негово умствено усилие проличава от това, че той изрежда и мъжки и женски имена. Спомня си и за композитора Верди, получил името си от краля на Италия¹⁷, но от кого би могъл да вземе той някоя буква? Не и от името на Абдулхамид, разбира се. Тогава трябва да е от името на някой европейски владетел — Никола, Вилхелм, Едуард, Виктор, Емануел, Алфонс, Йорги, Франсоа, Йозеф, Алберт... Но от съчетанието на първите им букви се получава единствено непроизносими комбинации като „нвевеайфйа...“, които нашият герой напразно се мъчи да обърне и така, и иначе (с. 37)¹⁸. Заедно с Йомер Сейфеттин не можем да не се посмеем на мъчителните му усилия да намери „истинското си име“ от първите букви на прословутите лозунги на Френската революция „Свобода, равенство, братство, справедливост!“, които на турски език се превръщат в ... „треска“¹⁹, също като трескавото бълнуване на героя за слава. Какво друго му остава, освен да протегне ръка към Османския речник и да „закове“ първата попаднала му на очи дума. „ефруз“: „просветител, който сияе, блести“. Ето това е името, което най-много му подхожда и по „смисъл“ — та нали той е „просветлил тъмнината на тиранията“. (с. 37-38)

Така от полумрака на полузнанието, полуневежеството, полуначетеността, полуграмотността се ражда „героят на хюррийета“, за да стигне до звездния си миг — да говори пред пъстрото истанбулско множество за свободата:

- Братя! Някои невежи сред вас ме нарекоха „черкезин“. Не! Аз не съм черкезин. Аз не съм от никоя народност. Аз съм Ефруз бей! Аз съм свободен! Аз съм равен с всички! Вие още не сте разбрали що е свободата. Свободата значи Конституция! Без делене по пол и вяра. Знаете ли какво е това?

- Не!

- Не, не-е!

- Не знаем! — развикаха се от тълпата.

- Добре, да ви кажа тогава. Няма никакъв пол, няма никаква вяра.

Възползвайки се от тишината на объркването, Ефруз бей с цялата мощ на гласа си започна да разнася философията на свободата:

...Когато човек стане свободен, той става равен. Щом стане равен, става брат с другите хора. Не остава никаква разлика по вяра и по народност. При свободата тези неща нямат никакво значение. Хеле пък някаква глупотевина като „нация“. Сакън, само да не твърдите нещо подобно. Всички хора са свободни. Всички са братя. Всички са равни. Има ли вече смисъл да се разделяме? Като не знаете езиците на другите, научете есперанто. Айде, всички се обединете. Обичайте се, „без разлика на пол и вяра“, тези които не се стекат под знамената са тирани и деспоти... Айде целунете се. Оставете празните идеи, фалшивите вярвания на диваците, на канибалите...Опитайте се да бъдете цивилизовани...

...Местните истамбулци, отрекли всякаква народност, гърци, араби, арнаути, евреи, кюрди, българи, арменци се хвърлиха един към друг, всички се разцелуваха. Гърмовното мляскане от слелите се в едно стотици хиляди целувки разтърси въздуха. (с. 45)

Тази реч не може да не породи алюзии с прословутото слово на Дон Кихот за свободата („Свободата, Санчо...“). Действително, в някои моменти героят сякаш заприличва на светлия образ на идалгото (дори със светлината, идеща от името му), но и това е пародийна прилика, прийом, умело използван от Йомер Сейфеттин, за да успее още по-убедително и по-смешно да отхвърли онези черти, които смята, че са вредни за движението на обществото към прогреса, да противопостави псевдознанието на дълбокото познание, полуграмотността — на истинското образование, истинските идеали на неясните химери, моментното „побратимяване“ — на съграждането на същинско сближаване между многото народности на основата на истински демократична конституция, празните думи на делата. Ако в една от неговите гръмко звучащите фрази се съдържа позитивна концепция, то последвалите я „разяснения“ я обезсмислят и изпразват от съдържание. По този начин е изобличена и празнотата, и повърхността на осмивания герой или явление. Закономерно, неговата слава е бързопреходна, като въздухът от изпуснат балон, и след като попада в затвора, за да не „мъти водите“ на Движението за единение и прогрес, „героят на хюррийета“ за нула време е забравен от народа, който „три дни го беше боготворил.“ (с.53)

Самият той забравя за „геройството, речите, манифестациите“, за да се вживее в поредното си превъплъщение, защото, както сам Йомер Сейфеттин характеризира своя герой, той не е от „ония, дето ще си седи в някоя кьоше и ще се примири да живее далеч от славата и почитта“ (с. 84). Сега го виждаме в „Клуба на аристократите“, който не е нещо друго, а „стаята, която преди трийсетина години майка му подреди с чеиза си, купен от Мъсърската чаршия, полутурка, полуалафранга, която той наричаше „моят салон“.²⁰ В него не могат да попаднат „ония, дето нищо не разбират от благоприличие, не свалят фесовете от главите си, когато влизат в гостната, сърбат чая си по турски, не знаят как да подхванат чашата с ликьора и как да си държат бисквитката, нямат представа как да направят реверанс“. Не, той е само за избраните, за „алафранга господата“, с пенсне, монокъл, джобен часовник на верижка, с ръкавели и с якички на вратовете. Още в описанието на тези самозвани „аристократи“ Йомер Сейфеттин осмива подражателството, външното оприличаване на европейскостта, криворазбраната цивилизация. По един изключително комичен начин той разобличава празнотата, невежеството, глупостта на тази новоизлюпена „алафранга аристокрация“. Един от тези кандидат-аристократи, е Мюзекки бей, обръснал мустаците си „по английски маниер“, който „пише статиите си на три езика, но не е чел книгите на нито един от тях“, и в главата на който са „запечатани“ единствено всички футболни клубове по света. Писателят оставя своите герои сами да говорят за себе си и по този начин, чрез саморазобличението, чрез собствените им разкази и фантасмагории за благородническото им потекло и родословие разкрива тяхната същност на паразити, празнодумци, подражатели. Те са убедени, че „Без аристокрация тази страна ще загине!“, и единствените им колебания са „дали аристократизмът не противоречи на... конституционната монархия“. След малък „научен“ спор постигат съгласие, че „конституционната монархия е първото най-необходимо нещо за аристокрацията“, та нали Англия е най-добрият пример за това, как благодарение на конституционната монархия Англия господства над Индия, Египет и още колко държави по света“. Нещо повече, именно благодарение на това всичко в Англия е в ръцете на аристократите, на лордовете“, а тези от народа, които се издигат с ума си, с гения си до управлението, стават нови лордове“(с. 57-58). Героите от новелата „Клуба на аристократите“ не се двоумят много да си прикачат титли и да си потърсят „родословието“. Ситуацията става още по-комична, когато Йомер Сейфеттин все пак ни разкрива истинското потекло на тези „аристократи“. Единият е син на някой си Салих Паша, започнал като просяк и гадател в Тунис и достигнал до двореца, като продавал хапчета срещу дизентерия. Другият е познат с прякора „Хаджи Зърт“²¹, третият е „родолюбивият“ Мюзекки бей, който „обича Англия повече от родината си“, четвъртият е Кямуран бей, син на татарин-мюеззин от руския град Оренбург, попаднал в имперската столица като дете и ударил на просия, човек с два паспорта — един османски и един руски, защото вярва, че „руснаците ще вземат Истанбул, като две и две четири“. Самият Ефруз бей е „знатен във всичко — по родословие, по бащина и по майчина линия, по предците си, както се казва, по земя и по камъни“, аристократизмът изпълва не само „неговата кръв, неговата плът, нервите, лимфите, белите му дробове, бъбреците, даже костите, но ври и кипи и в костния му мозък“. Неговата титла не може да е друга, освен „мосьо льо принц Божественний“. До него се нареждат останалите „благородници“ — принц Етернел Кямуран дьо Кара Танбурин, „принц“ Азизюссюджуфюззърт („толкова старинно, толкова изпълнено с история“), брат на Орхан, потомък на „лорд Джонсън Свогат“?!). В стила на диалозите на традиционния театър на сенките Карагьоз, Йомер Сейфеттин превръща търсенето на родословието на тези принцове, маркизи, контове и лордове в истинска гротеска:

- Не е възможно да изброя всичките си предци.

- Значи, толкова е стар родът ви?

- Изключително древен! Преди хиляда години...

- Отсега ли?

- Не.

- От Хиджра ли?

- Не.

- От рождението на Христа ли?

- Не.

- Отпреди Потопа?

- Не.

- Ами откога тогава? — учудено възкликна принц Дьо Дживан, който не познаваше друго историческо начало.

- Отпреди Сътворението на света.

- От Сътворението ли?

- Да, преди десет хиляди години първият ми прадядо слязъл с един стълб светлина върху Свещената планина от скъпоценен камък...“ (с. 54)

От една страна разобличавайки подражателството, от друга, Йомер Сейфеттин, който с цялото си творчество се стреми да развие патриотичното и националното чувство у турчина, представя своите герои като безродници, отказали се от страната и историята си, която, впрочем, и не познават, макар да приписват всички беди на това, че „още не е написана съвършената история, съвършените закони“.

Финалът на разказа отвежда „Клуба на аристократите“ в ареста за комарджийство, защото тези карикатурни герои предпочитат да преспят в участъка, вместо да си признаят, че върху листата за резултатите от картите пишат своите „аристократични“ родословия.

Но превъплъщенията на Ефруз бей не свършват дотук. След като приключва с политическата си дейност и аристократическите си занимания — „изящните почесванията по носа и главата с тънките дълги пръсти“ (с. 54), неспокойният характер на героя го отпраща към ново амлоа — на патриота. Той се втурва към „Огнищата на знанието“, сеещи родолюбиви чувства, и от изгрев до залез е там, всеотдайно забравил за себе си и за дома си.²² И тук откриваме една пародийна прилика с Дон Кихот — Ефруз бей се отдава на новото си занятие със същата страст и енергия, с каквато Дон Кихот воюва с мелниците. И отново това е само прилика на образа в изкривеното огледало. Защото за разлика от прочутия рицар, зад тази борба не стоят светлите идеали на борбата между доброто и злото, а преливане от пусто в празно, едно усилие „на вятъра“. Защото невежият не може да бъде учител на другите, не може да пръска знания и да просвещава хората. Върху огромен, затъмняващ с мащабите си рекламите по „Макс Линдер“, плакат със снимката на Ефруз Бей виждаме рекламата на една „много важна книжовна новина“ за „строго научния труд на прочутия учен“, който разказва за всички науки — „езикови, естетически, литературни, исторически, растителни, педагогически, богословски, събрани само на 20 страници“, и при това „само за пет гроша“(с. 116). Това е първото и последното произведения на великия учен, защото той безкрайно се бои от написаното слово. Неговата философия е, че „казаната дума отлита във въздуха“, а „написаното слово е най-голямата опасност за славата“ (с. 119), докато „Устно изреченото трудно се критикува, трудно се оспорва“. Когато от него е поискано да представи в ръкопис лекциите си, това слага край и на цялата му „лекторска“ дейност в Огнищата на знанието.

Йомер Сейфеттин успява да осмее не само невежеството на героя си, представяно като „ученост“, „ерудираност“, но и редица идейни течения и пан-идеологии като пантюркизма, туранизма, османизма, разпространили се в началото на ХХ в. най-вече в „Турските оджаци“. Животът му, преминал до голяма степен сред борещите се за освобождението балкански народи, както и в годините, когато те застават едни срещу други в Балканските войни, показва необходимостта от развитие на националното чувство, на националната държава, на националния език, които тези пан-идеологии размиват, ако ли не отхвърлят.

Още в разказа „Характери“ (Şimeler)²³ чрез вътрешния монолог на „Големия човек“, пред когото се прекланят всички, Йомер Сейфеттин осмива всички онези защитници на османизма, които загърбят националното и се отричат от него. Той се възмущава от „всички онези негодници, които, ако им позволиш, ще заличат цялата хуманност“.²⁴ За него няма „по-грозно и разрушително чувство от националното: „Не е бе ли националното чувство, което накара италианците преди половин век да въстанат срещу Австрия и да се нахвърлят на Триполитания? Русия да завладее Азия? Не роди ли то „жълтата опасност“, пангерманизмът, панславизмът? Благодарение на коя сила българите стигнаха за две седмици до Цариград?“ Ако не са нациите и религиите, „хората ще си живеят по братски на тази земя“. Той е убеден, че най-голямо престъпление е да се „изобрети тази опасност в Турция, където я няма“. Движението на тюркизма за него е вредно. И той пише не една и две статии срещу пантюркизма, срещу панислямизма. „Нациите са осъдени да отмрат! — разсъждава героят на Йомер Сейфеттин. И когато това се осъществи, ще остане само „човещината“. Но в Европа духът на обществата ще просъществува по-дълго. Османските турци, които са бездуховно и неразумно общество, са се обърнали към тази човечност. Опознали са много добре „другите османци, тоест „българите, сърбите, гърците, албанците“, които един ден ще разберат своето тесногръдие, ще разберат, че „османизмът е равенство, справедливост, закон, закон и пак закон“ (с. 185). Този велик османец е убеден, че турци има само в Истанбул, и не може да се начуди на „европейските етнографи“, които наричат „Османската държава“ — „Турция“. Възмущава го и „невежеството“ на европейците, които са преброили цели 15 милиона турци в Анадола: „Европейците, дето го пишат това, хич не са чели историята. Турците пристигнали в Анадола преди 600 години с 500 шатри, като зайците да са, пак не могат толкова да се наплодят.“ (с. 186). За него селджуците не са турци, а персийци. А населението на областта Айдън си е изцяло гръцко. „Защото нали името, дадено на айдънското население — „ефе“, е произлязло от наименованието на старите и нови герои — „ефетата“? Турско-османското население е смесено. Щото във вените на тези турко-османци тече гръцка, българска, сръбска, руска, френска, английска, немска, италианска кръв.“ (с. 186). Лично той категорично заявява, че по никой начин не може да приеме „тюрклюка“ и откакто е обявен Мешрутиета, твърди, че е свързан поне с пет-шест националности. Кулминационният комичен ефект Йомер Сейфеттин постига, като кара героя си да се припознае като ционист и на една конференция в Букурещ да изкрещи: „Лично аз съм ционист!“ (с. 186).

В разказа Йомер Сейфеттин показва илюзорността и на туранизма, като не се колебае да накара двамата си герои — единият представител на османизма, „големият човек“, а другият — на туранизма, да стигнат до извода, че двете идейни течения не се различават твърде много (защото в крайна сметка размиват националното, турското) и да „преправят“ станалото емблематично стихотворение на Зия Гьокалп:

Отечеството ни не е ни Турция, ни Туркестан,

То е великата и вечната страна Туран.

Първо, във варианта „То е великата и вечната страна — Ирфан (Просвета, знание“), а след това във „То е великата и вечната страна — Саман (плява)“, като по този начин показва чрез играта с думи паразитността, ненужността на която и да било пан- или транс- идеология пред надигащото се национално чувство.

По това време са много бежанците от тюркските републики в Руската империя, които като Юсуф Акчура, пренасят подобни пан-идеи в Турция. В романа „Ефруз бей“ виждаме героят да изнася „сказки“ в „Огнищата на знанието“. В тях Ефруз бей, обръщайки се към слушателите си емигранти, не се поколебава да ги обяви за „истинските турци“: „Вие сте истинските турци! Турските турци не са турци. Те са дегенерати. Ние ще вземем цивилизацията от вас. Всички ще станем татари. Нима Турция можа да отгледа поне един като големите учени, излезли от Казан, от Оренбург? Даже прогреса си Русия дължи на вас.“ (с. 99-100). Така чрез гротескността на стигналия до крайност национален нихилизъм и отричане от своята идентичност Ефруз бей писателят успява по един уникален начин да осмее и отрече тези вредни според него увлечения на част от турската интелигенция по това време. Той постига сатиричния ефект и чрез ироничното описание на самото „Огнището на знанието“, от стените на което са свалени портретите на националните поети Мехмед Емин и Абдулхак Шинаси, а на тяхно място са наредени „снимки с националните турски носии, които Ефруз бей беше намерил, не, открил, в етнографските музеи на Петроград и Ороченск, където още не беше успял да отиде, щото пътищата дотам бяха затворени“. (с. 92). Чрез абсурда на ситуацията на „научното издирване“ на националните носии в местата, където героят никога не е ходил, както и чрез изведеното до абсурд старание на слушателите в „Огнището на знанието“ да намерят „центъра на Туран“, също толкова въображаем, колкото и самата държава на всички тюрки — Туран, върху специално поръчаната от Германия карта, Йомер Сейфеттин постига наистина силен комичен ефект. Той умело иронизира стремежите на пантюркистите да представят тюркските езици дотолкова близки, щото всички тюрски народи да се разбират „без преводач“ като показва „феноменалния успех“ на слушателите в Огнищата на знанието, с обладалата ги „почти свръхчовешка сила за една нощ да научат стотици хиляди думи“ от „уйгурски, якутски, монголски и всичките им наречия, говорени през последните 5-10 хиляди години“ (с. 108-109).

Но това не се оказва достатъчно за езиковия „реформатор“, защото му се струва, че вземането на корени и думи от тюркските езици е много просто. Защото „истинският турски е прост. А истината не може да е проста. Тя е илюзия. Истината винаги е сложна и затова и турският език, ако иска да стане съвършен, трябва да се усложни“. Сам радетел на реформата за изчистване на турския език от чуждиците и за опростяването му чрез приближаване до разговорния, писателят осмива всяко привнасяне на елементи, отдалечаващи езика от неговото естествено състояние. Той косвено критикува и изкуственото архаизиране и вторично внасяне на арабски и персийски заемки в поезията някои турски модернисти от началото на ХХ в. Така, според проповядваната от Ефруз бей езикова програма, „турският трябва да бъде един сложен език, съставен от арабски, персийски, френски, немски, гръцки, латински“. Освен отдавна навлезлите в османо-турския език арабски и персийски думи със съответните за тези езици граматични форми, според „лингвистичната програма“ на Ефруз бей всички нетурски думи трябва да навлязат в турския със своята национална граматика, например, „началник гара“ да звучи „началник де гарата“. Или вместо „задълженията на братята ни“, да се казва „ле задълженията де ме братя“. (с. 110-111).

В не един от разказите си осмива всеки отказ от родния език, и без това пострадал от вековното разделение между говорим и литературен. За него нацията не може да съществува без своя национален език и затова с такава насмешка иронизира опитите да бъде заменен с изкуствено създаден език като есперантото. Или да се „поевропейчи“, за да се усъвършенствува, например френските притежателни форми изместят традиционния персийски изафет. Тогава „хокка-и гюлбешекер“ ще се превърне в „хокка дьо гюлбешекер“.²⁵ Той дава и пример на една „съвършена фраза“ от „новия“ сложен турски език: „Литература тре красивер новимен свят ист. Тя се явява от само себе си фраппан билд от де бъркотия от символизмус, класик старизмус и де прочее. Ме даже това е недостатъчноман за нейните съвършенер литература ист да се счита“.²⁶

Йомер Сейфеттин ни е показал и някои смешни ситуации на словотворчество, процес, който ни е познат и в българския език с думичките като „драсни-пални клечица“. Критикувайки другите за „словообразованията“, той сам се изкушава да измисля „нови турски думи“, като „летник“ например, означаваща „самолет“ (uçkuç), по аналогия с „ръкавици“ да изобрети наименованието за „чорапи“ — „кракатици“ (eldiven — ayakdıven) или даже термини като „мешавотизъм“, неговото „лично изобретение за еклектизъм“ (karmakarışıkism).

Комичният ефект писателят често постига и чрез противопоставянето на своята теза с антитезата, поставена в устата на Ефруз бей, например отричането на усилията за демократизация на езика, за приближаването му към говоримия и поставянето на истанбулския говор като основа на езиковата норма, както и за реформа на азбуката (по-късно реализирана от Мустафа Кемал Ататюрк) чрез абсурдите, леещи се от „пламенните речи“ на Ефруз бей: „Истински живият език бил говоримият! Истанбулският турски бил истинският език! Било правилно да се пише на този говорим език! Помислете, ако се приеме такава една вероятност, значи, тогава всеки ще стане писател! Всеки ще хване калема и ще започне да пише! Като французите, немците, българите...!“ (с. 105). Наистина, какво по-абсурдно от просветител на народа, който се ужасява от възможността всеки да може да чете и пише, всеки да може да твори!

Наистина обаче Ефруз бей е неустоим с лекциите си за историята на турците, там неговите „лични открития“ надминават очакванията, и именно от този сблъсък се ражда и ефекта на смешното:

„Ефруз бей доказа с неоспорими исторически уроци, че истинските турци са американците. В историята има някои народи, които макар да са загубили езика си, даже националните си религии, запазват националността си. Например, евреите... са си загубили езика. В днешна Турция си говорят на испански. Но нацията им е вечна. Нацията е такова едно нещо, че няма нужда да бъде осъзнавана...

...Слушатели! Ахмед Митхад може да е доказал, че в Турция няма други турци, освен членовете на династията, и дори че негрите в Африка са турци. Да не забравяме и откритията на авторите на „Историята на Амасия“ и тези на Неджип Асъм бей. Историкът Ахмед Вефик разказваше на едно друго място, че шумерите, хетите са турци.Но никой не можа да открие това, което открих аз — аз открих, че американците са турци!“ (с. 113-114)

По времето, когато Йомер Сейфеттин е обладан от идеята за националното — култура, език, литература, — един от големите поети на турската модерност Яхия Кемал Беятлъ, макар и за сравнително кратко време, започва да пропагандира идеите на неоелинизма по страниците на литературното списание „Peyam-ı Edebi“, както и да твори в този стил, широко разработвайки мотивите от гръцката митология. Той се стреми да разпали преклонение към елинската култура и към Средиземноморската цивилизация, люлка на съвременната му европейска култура. Йомер Сейфеттин взема на прицел и това увлечение със средствата на любимите му прийоми — хиперболата, саморазобличението, гротеската. Героят на разказа „Враг на бойкота“²⁷ не е Ефруз бей, но е от същия типаж. Възмутен от разпространяваното възвание хората да пазаруват от турските дюкяни и да бойкотират гръцките (по време на гръцко-турската война), той тръгва да се оплаква в полицейското управление, откъдето обаче е изхвърлен позорно от комисаря, „който си е направо бойкотьор“. Героят се учудва как може да се обича цивилизацията, човечеството, литературата, науката, философията, без да се обичат елините и гърците. „Битието, щастието, поезията, музиката, удоволствието... всичко е гръцко, всичко е елинско. Нима прадедите ни подобно на днешните нехранимайковци, са крещели „Туран, Туран!“ Не, те са наричали поетите си „Шаири-и Рум“ (ромейски поети), наричали са се „Ехл-и Рум“ (ромейско население). А тия националисти искат на мястото на „Престолния град“ (Дерсаадет) да създадат някакъв си недодялан „Истанбул“: „Що за дивашко движение!Тюрклюка е грубост, простота. А елинизмът е изящество.“ (с. 216). Затова се стреми да пише национална литература, което означава да създаде една гръцка литература с арабски и персийски конструкции. Макар езикът му да е турски, самият той сто на сто е грък. Колко години се е мъчил да разпространи гръцкия дух, гръцкия вкус, да събуди едно космополитно течение срещу тюркистите. Тема на стиховете му са все гръцката история, гръцките традиции, обичаи, „защото е един гръцки поет, пищещ на турски и вярва, че с „неговият гений един ден този велик елинизъм ще изгрее отново на хоризонта на Византия и ще се възроди.“ (с. 216-217)

Йомер Сейфеттин не отрича гръцката култура или елинизма сам по себе си, той обаче критикува подетото от Яхия Кемал литературно течение от позициите на автор, смятащ за най-важна задача изграждането на националната турска литература, която да черпи вдъхновението си и темите си от собствената история, собствената митология, собствените традиции и обичаи, а да не подражава сляпо на чуждите, да не е имитаторска и безплодна. Както и в останалите си разкази, той постига най-силна критика чрез саморазобличението, чрез показване на откритото отричане от собствената си нация. Затова и сатирата на Йомер Сейфеттин и особено романът му Ефруз бей, допринасят в не по-малка степен за формиране на турската идентичност, отколкото останалите му разкази. Нещо повече, именно чрез отрицанието на смеха те постигат далеч по-устойчиво утвържаване на турското, отколкото например в твърде изкуствено наложеното и затова психологически и художествено неубедително, “турско самосъзнание“ в един от най-популярните му разкази — „Примо, турското дете“.

Йомер Сейфеттин с изключително майсторство пресъздава духа на своето сложно и бурно време, в което просто кипят и ферментират множество идеи, множество теории, старото се бори с новото, а новото все още не е намерило собственото си лице. В такъв един „врящ казан“ не е възможно да не се намерят едно до друго и грозното, и смешното, и жалкото, и великото. Йомер Сейфеттин успява да съзре в този кипеж истинските неща, и да отдели „зърното от плявата“. При това с една, макар и тъжна, усмивка. Зад неговия сарказъм обаче се таи горчивината на истинския родолюбец. Перото му по странен начин съчетава почти несъчетаеми неща — нежния лиризъм с философското начало и язвителната сатира. Цялото му творчество е пронизано сякаш от тъжно-ироничната усмивка, която разкрива неговото отношение към битието и творчеството. Както сам той казва: „Нима в живота не е така — зад всяко смешно нещо се крие по една невидима трагедия?“

¹ Любовные письма. Турецкая сатира, Москва, 1966, с. 4-5.

² Akyüz, Kenan. Modern Türk edebiyatının Ana Çizgileri. (1860-1923), 4. baskı, s. 161.

³ Seyfettin, Ömer. Külliyat. C. V. s. 149.

⁴ Вазов, Ив. Пресни спомени (Цариград след възкръсване на Конституцията). — Българска сбирка,1 януари 1909, № 1, с. 3.

⁵ Пак там, с. 4-5.

⁶ Gönensay, Hıvzı, Türk edebiyatı tarihi, İstanbul, 1949, s. 230.

⁷ Kocatürk, Vasfi Mahir. Türk edebiyatı tarihi. Başlangıcından bugüne kadar. Ankara, 1970, c. 3, s. 716.

⁸ Цит. по: Kocatürk, Vasfi Mahir. Op. cit. s. 801.

⁹ Yöntem, Ali Canip. Ömer Seyfettin. Hayat ve eserleri. İstanbul, 1947. s. 137.

¹⁰ Айзенштейн, Н. Из истории турецкого реализма. Заметки о турецкой прозе (70-е годы ХІХ в. — 30-е годы ХХ в.), Москва, 1968, с. 73.

¹¹ Превод от руски, Й. Б. (това се налага, поради недостъпността на всички произведения на автора, издадени в Турция). — Омер Сейфеттин. Избранное. Ленинград. 1987, с. 83-85.

¹² Татарлъ, И. Антирелигиозни и атеистични традиции в турския разказ в новата и съвременната турска литература. Предговор към сборника с турски разкази „Съдът на боговете“, С., 1973, с. 5-11.

¹³ Алькаева, Л. Очерки по истории турецкой литературы. 1908-1939. Москва, 1959, с. 80.

¹⁴ Пак там, с. 80.

¹⁵ „Хюррийет“ означава свобода на турски език. — „Hürriyete laik bir kahraman“. — Ömer Seyfettin. Bütün Eserleri. C- 1, Efruz Bey.Bilgi Yayınevi. 11 b. Nisan 2003, s. 53. Първата част на романа е публикувана във в. „Вакит“ („Време“) през 1919.

¹⁶ „Едебият-ь джедиде“ е литературното течения за обновяване на турската литература и за нейното модернизиране.

¹⁷ Victor Emmanuel (Roi d’Italie) — VERDI.

¹⁸ Пак там, с. 37.

¹⁹ „Hürriyet, müsavemet, adalet, uhuvet!“, чиито първи букви дават „humma...“ — болестта „треска“.

²⁰ Asiller Kulübü, 54-84.

²¹ Вероятно от „зъртапоз“ — „смахнат, налудничав, перко“.

²² Bilgi Bucağında. — Ömer Seyfettin. Bütün Eserleri. C- 1, Efruz Bey. Bilgi Yayınevi. 11 b. Nisan 2003, s. 92-124.

²³ Публикуван е под заглавие „Един много велик човек“ (Gayet Büyük Bir Adam). Разказът е сред онези произведения на Йомер Сейфеттин, които са считани за първообраза или „проекта“ за романа „Ефруз бей“ и са публикувани в различни вестници и списания. Наистина, те са по-слаби от гледна точка на сатиричното майсторство, страдат от определена описателност, но съдържат наистина ядрото на авторовия замисъл, който впоследствие приема по-завършен сатиричен вид в „Ефруз бей“.

²⁴ Şimeler. — Ömer Seyfettin. Bütün Eserleri. C- 1, Efruz Bey.Bilgi Yayınevi. 11 b. Nisan 2003, s.184.

²⁵ Означава „буркан със сладко“.

²⁶ Йомер Сейфеттин. Избранное. Ленинград, 1987. (Ömer Seyfettin. Bütün Eserleri. C- 1, Efruz Bey. Bilgi Yayınevi. 11 b. Nisan 2003, Bilgi Bucağında, s. 92-124, 111).

²⁷ Boykotaj Düşmanı.- Ömer Seyfettin. Bütün Eserleri. C- 1, Efruz Bey.Bilgi Yayınevi. 11 b. Nisan 2003, s. 214—222.