Пламен Божинов

Благотворителност и национално единение след Априлското въстание

В човешката историята войните, революциите, острите социални сблъсъци и катаклизми почти винаги са свързани с кръв, жертви, разрушения, глад, болести и невероятни страдания не само за преките участници в събитията, но и за, като по правило, много по-многобройното мирно население, което е съвременник, много често съучастник и почти винаги потърпевш. Последните събития в света показват¹, че войната все още е неизбежен спътник на човечеството и че то не може, а и едва ли в обозримо бъдеще ще бъде в състояние, да разрешава своите противоречия и проблеми без прилагането на оръжия и сила. Погледнато исторически обаче отношението на световната общественост, като цяло, и на отделните нейни групи, в частност, към насилието, неговите извършители и неговите жертви се променя драстично в положителна посока и това e, което между впрочем ни дава основание за известен оптимизъм в бъдеще.

Хуманизацията на отношението към по-слабия и страдащия може да бъде проследена конкретно и за ХІХ в. на основата на българския пример.

Благотворителността има много лица и измерения. Онази част от нея обаче, която е насочена пряко или косвено към пострадалите и засегнатите вследствие на войни, социални сблъсъци и катаклизми, не e сред приоритетните области на историческото дирене у нас. Обикновено на много по-голямо внимание се радва дарителството, насочено към просветното дело, книжнината, църковното строителство, изкуството и пр. Обяснението за този историографски факт може да бъде открито и в състоянието на изворовата база, и в по-голямата обществената престижност на изброените по-горе форми на благотворителност, и, разбира се, не на последно място и в специфично сложилите се обстоятелства в историята на нашия народ през вековете на османското господство, когато липсата на собствена държавна организация, аристокрация и висш църковен клир значително стеснява кръга на филантропичната дейност². Причините за това състояние на историческите изследвания по темата се коренят и в развитието на историографията в първите години след 1944 г., когато на такъв тип благотворителност се гледа от позициите на „марксистко-ленинската идеология“ като на буржоазна приумица, чрез която се прикриват и затъмняват основните класови конфликти и противоречия. Специално за изследванията, посветени на периода след Априлското въстание, тази слабост отчасти е преодоляна в последните две десетилетия на отминалия ХХ в., когато в поредица публикации бяха осветлени много от фактите и бяха решени редица задачи³. В тях обаче филантропичната дейност твърде рядко е свързвана пряко с парарелно протичащите политически, социални и стопански процеси в българското възрожденско общество.

Благотворителната дейност притежава едновременно сложни международни и вътрешнополитически измерения, които е трудно да бъдат обхванати в един кратък преглед като настоящия. Поради тази причина тук ще се спра предимно върху онези аспекти, които засягат пряко някои от социалните и вътрешнополитическите проблеми на българското възрожденско общество. Настоящото съобщение е част от един по-голям проект, посветен на помощните акции, които се разгръщат в България след Априлското въстание. Непосредствената цел на изследването е не толкова да проследи отделните факти, колкото тези факти да бъдат експонирани на фона на развиващите се процеси на модернизация на българското възрожденско общество и да се разкрие чрез тях степента на разгръщане и обхват, който имат националноконсолидационните процеси в навечерието на Освобождението.

В историята на българите Априлското въстание е записано преди всичко със своето величие, драматизъм и трагизъм - величието на устремения към свободата народ, драматизмът на неговия погром и трагизмът на десетките хиляди жертви, положили своите кости в основата на същата тази свобода. Именно въстанието на българите и техните жертви са онези фактори, които коренно променят обстановката на Балканите и динамизира политическите събития, довели по-късно до поредната руско-османска война и в крайна сметка до Освобождението на България. Пролятата кръв по време на Априлското въстание се превръща в съществен компонент при последвалото политическо и дипломатическото развитие на Източния въпрос.⁴ Кървавите репресии и кланетата над непокорните българи, дръзнали да въстанат срещу властта на султана, по многобройни пътища и канали стават известни на европейската общественост и предизвикват бурни реакции на възмущение, гняв и недоволство.⁵

В първите дни и седмици след погрома обаче българите са оставени сами на себе си пред очите на голямото и при това продължаващо насилие и пред очевидната необходимост да разчитат предимно на собствени средства, с които да се помогне на нуждаещите се. С цел да ограничат изтичането на информация османските власти затварят плътен обръч около въстаналите райони⁶ и възможностите за комуникации, а и за някаква конкретна материална помощ от останалите части от страната и от чужбина са силно ограничени. След първата спасителна закрила на околните гори и планини част от оцелелите, предимно жени и деца, търсят милостиня и получават такава в незасегнатите съседни села и по-големи градове. Такива печални картини е могло да се наблюдават тогава в Пазарджик и Пловдив, в Карлово, София, Севлиево и Ловеч и дори в по-отдалечената от театъра на въстанието Стара Загора. По-заможни и/или по-предвидливи дори търсят спасение към Одрин и Цариград.⁷

В началото на юни 1876 г. се появяват и първите призиви от страниците на в. „Възраждане“⁸, излизащ в Браила, и на в. „Ден“⁹ в Цариград за събиране на помощи и организиране на благотворителни комитети, чиято основна цел ще бъде да се разгърне филантропична акция в полза на пострадалите в района на въстанието. Почти по същото време Йоаким Дръцков от Цариград изказва подобни мисли в писмо до Марин Дринов¹⁰, а малко по-късно и Петко Р. Славейков призовава цариградските българи да поемат върху себе си инициативата за помощна акция, тъй като в страната съществуват естествени и неприкрити желания и стремежи в тази посока, но липсват все още смелост и единен ръководен център¹¹. Както се вижда, тези обръщения не са абстракти призиви, а имат конкретни адресати - в първия случай това е емиграцията, която се чувства задължена да помогне на своите братя „отвъд Дунава“, а във втория случай това са църковно-народните общини, които пряко не са толкова пострадали от репресиите, и Екзархията, която като общонародна институция трябва да отговори на най-острите нужди, поставени на дневен ред от събитията.

Макар призивите в началото да не дават реални позитивни резултати, те са нагледно доказателство, че българската журналистика и обществено най-ангажираните личности вече заемат активна позиция по повдигнатия въпрос, който ще се превърне в един от основните за обществото в следващите месеци.

Появяват се и първите положителни отзиви за предложената инициатива. Марин Дринов горещо приветства идеята на Тодор Пейов, един от редакторите на в. „Възраждане“, и в писмо до него изявява желание да запише своето име сред дарителите с месечна лепта от 50 франка на сметката на проектираното благотворително дружество.¹² Но такова така и не се появява до края на месеца. Екзархията от своя страна се опитва да организира в национален мащаб събиране на помощи, но от Високата порта дават да се разбере, че на това начинание не се гледа с добро око и то замира, преди още да се е започнало.

Въпреки първите неуспехи обаче с действията си българското възрожденско общество дава ясни знаци, че е извървяло значителен път на развитие и сега не ще подмине, както в много други случаи в миналото, с мълчание и бездействие своите сънародници, които са подложени на страдания и унижения в името на общонационалната кауза.

В този момент българската емиграция в Румъния се показва по-дейна и енергична, което е лесно разбираемо с оглед на конкретните условия на живот. На 10 юли в Букурещ се организират едновременно добре известните два комитета: БЦБО на „младите“ и БЧН на „старите“, които въпреки политическите различия помежду си се обръщат с идентични възвания към българската емиграция и към дарители и организации от чужбина за набиране на средства и помощи за пострадалите в района на въстанието¹³. Към тях съответно възникват и женски благотворителни комитети в Букурещ, както и „частни благотворителни комитети (общества)“ в Болград, Браила, Галац, Олтеница, Крайова, Гюргево, Турно Северин, Кишинев, Николаев, Одеса и другаде, т. е. навсякъде, където има по-изявени български колонии. По правило новосформираните благотворителни комитети по места се смятат за подразделения на БЦБО или БЧН.¹⁴ С оглед на нашата тема е необходимо да се напомни, първо, че двете организации имат предимно политически, а не благотворителен характер, както е заявено официално, и второ, че между тях въпреки опитите не се постига единодействие и нормална комуникация нито в момента на тяхното конституиране, нито по време на тяхната работа. Това обстоятелство се отразява негативно върху резултати от политическата и чисто благотворителна им дейност, а по-късно разделението до голяма степен предопределя и незавидната им политическа участ в навечерието на войната, обявена от Русия на Османската империя.

Различните позиции и влияние, които двете организации имат сред българската емиграция, се отразяват пряко и върху постъпленията в техните каси. Още в първите дни в приходната книга на БЧН са записани дарения на стойност 31 000 франка (1347,82 турски лири), които в следващите месеци нарастват.¹⁵ Пристигат постъпления и от славянските комитети в Русия.¹⁶ По същото време като „волни помощи“ на сметката на БЦБО са записани само 260 фр., а цялата останала сума, която до 11 септември достига до 18 682 франка, постъпва като дарение от славянските комитети.¹⁷ Благодарение именно на тези средства обществото успява да разгърне известната в историографията политическа дейност през есента на 1876 г. Основната част от наличните си пари и двете организации използват за набиране и изпращане на български доброволци за войната в Сърбия, но едновременно с това не бива да се пропуска, че те активно подпомагат и намерили убежище в княжеството български революционери, семейството на загиналия във въстанието Христо Ботев, както и хвърлените в русенския затвор български патриоти¹⁸, което действително е една чиста благотворителност.

Основната част от филантропичната дейност обаче се извършва вътре в страната, като този път инициативата, която прави пробив в политиката на съпротива на Високата порта, идва отвън. Сведенията за жестокото потушаване на въстанието, които се появяват в руската и английската преса, широкият международен отзвук от изнесените факти, разгърналата се след това пробългарска агитация, посещенията на международните анкетьори в разорените селища и създаването в последствие на многобройни комитети в чужбина и инициативите на отделни дарители да се подпомогне страдащото население в България, всичко това, води не само до промени в политическата конюнктура, но и принуждава Високата порта и местните административни власти да смекчат наложения режим в страната, което, като факт само по себе си, вече е съществен резултат от хуманитарна гледна точка.

Международният отзвук от Априлското въстание влияе пряко и върху самочувствието на българите вътре в страната. Достигнал в първите месеци след погрома до дъното на моралната покруса и отчаянието, постепенно българският дух отново се съвзема и въздига, като за това спомагат в равна степен както действията на чуждестранните консули и анкетьори, така също и първите новини за организираната в чужбина филантропична кампания в полза на пострадалите от турските жестокости. Тези действия вече се възприемат не само като израз на състрадание, но и като съпричастност и подкрепа за българската национална кауза.

Именно новата променена обстановка прави възможно възникването на 21 август 1876 г. на първата след въстанието българска благотворителна организация вътре в пределите на Империята. „Българките в Цариград - се заявява в немногословното й обръщение - подбудени от състрадателно чувство към своите съотечественици, които са пострадали в последните приключения в България, образуваха едно дружество..., за да помогнат на нещастните български семейства.“¹⁹ Българското женско благотворително дружество (БЖБД), учредено в Ортакьой, за което става дума, изиграва ролята на ръководител и координатор за цялата филантропична дейност, разгърната в българските земи оттук насетне до началото на войната. Към него се обръщат за сътрудничество, за изпращане на дарения и други женски организации, и църковно-народни общини, и читалища, и епархийски наместничества, и отделни благодетели. От своя страна то не само координира усилията им, но и съществено спомага да се разшири географията на филантропията из българските земи, публикувайки обръщения, призиви, отчети за извършената работа и пр.²⁰

Анализирайки тази дейност на БЖБД, някои автори правят извод за мястото, силата и влиянието на женското движение в българското общество в навечерието на Освобождението.²¹ Без да ни най-малко да подценявам движението за еманципация на жената и неговото място в процеса на модернизация на обществото, трябва да уточня, че в конкретния случай, след Априлското въстание, обстановката е твърде сложна, а взаимоотношенията между отделните организации и социални структури са нееднозначни. Това налага и необходимостта от един по-широкообхватен анализ на създадената структура на отношения в българското общество. БЖБД в Цариград и съответните женски комитети по места вътре в страната и сред емиграцията съвсем умишлено и целенасочено са изтъквани и поставяни на челно място, за да се подчертае хуманитарния характер на движението и да се отклонят всякакви съмнения за политически манипулации и задкулисни ходове. По това време става очевидно, че Екзархията, подозирана и поставяна в деликатно положение от властите, не ще бъде в състояние да осъществи централните координационни функции на общонационалната благотворителна акция.²² От друга страна, специфичното положение на жената в османското общество я поставя вън от подозрение за активна намеса в политическия живот и удостоверява „изчистения“ характер на благотворителната дейност, развивана от нея.

Малкият обем на настоящето съобщение не позволява да се спра поотделно на многобройните прояви на филантропия в страната, в Цариград, сред българската диаспора в Румъния, Южна Русия, Сърбия и дори сред отделни емигранти в Марсилия, Манчестер, Виена, Прага, Москва и другаде.²³ Необходимо е обаче да отбележа, че за първи път се разгръща безпрецедентна за българските условия кампания, в която се даряват храни, дрехи, пари, труд и време не за близкия родственик, не за съседа или познатия, а за напълно непознатия единородец българин, които живее понякога на стотици километри далеч от родното място на дарителя. Многобройните участници в акцията извършват дарението с презумпцията, че нуждаещите се са жертвали живот и имот в името на общонационалната кауза. От Тулча до Солун и от Видин до Цариград българите извършват още една ярка демонстрация на своето национално единение. В случая не са толкова съществени дори големината на сумите, броя и номенклатурата на вещите, които се даряват, а самият акт на дарението. След просветата, книжовността, църквата и революцията сега със своята филантропия българите показват още веднъж, че се ражда една нова нация, която въпреки претърпения военен неуспех е в състояние да се изправи и да продължи започнатото движение към окончателно национално самоопределение. Макар и победени само няколко месеца по-късно българите доказват, че не са покорени, че техния национален дух е жив и готов за нова борба, макар и този път с мирни средства.

Разбира се, мащабите и резултатите от благотворителната акция за подпомагане на пострадалите при потушаване на Априлското въстание не бива да бъдат преувеличавани. Те са различни за различните райони на страната. Най-ярки прояви има в градовете и селищата, разположени в близост до въстаналите области, но също така и в онези центрове, където има изявени огнища на просветното и църковното движение или неразгромени революционни комитети. Сравнително по-слаби прояви има в Пиротско, Нишко и Белоградчишко, които се намират в непосредствена близост до театъра на бойните действия между Османската империя и Сърбия, в Македония и по Черноморието, където все още не са разрешени проблемите на българо-гръцкото противопоставяне по църковния въпрос и в Одринска Тракия, която също е засегната силно от турските произволи. Накратко, навсякъде, където националноконсолидационните процеси регистрират относително закъснение в сравнение с най-изявените възрожденски средища в Тракия, Средногорието и Централна Северна България, има и по-слабо изразена благотворителност.

За силата на националната консолидация около филантропичната акция говори и фактът, че в нея се включват представители от всички социални слоеве и политически течения - от най-богатите до най-бедните, от революционери до принципни противници на въоръженото действие. Всички те според възможностите си дават своята лепта със съзнанието, че го правят като добри българи за доброто на своите съотечественици и за Родината като цяло. Показателен в това отношение е ръководния състав на БЖБД в Цариград. В него влизат Мария Ст. Чомакова и Рада Чомакова.²⁴ Те са съответно дъщеря и сестра на д-р Ст. Чомаков, който след Априлското въстание се обявява категорично срещу неговите организатори, а след това под влияние на английския посланик сър Х. Елиът се нагърбва и с неблагодарната мисия да събира благодарствени адреси от пловдивските българи във връзка с Цариградската посланическа конференция и в подкрепа на политиката на Високата порта.²⁵ Една от най-дейните в организацията и нейна първа касиерка е Ефросинка К. Бонева²⁶, дъщеря на известния х. Иванчо Хаджипенчович и съпруга на д-р Константин Бонев. Първият е висш служител при Високата порта и един от официалните османски анкетьори, който по това време заедно с Блак бей обхожда пострадалите райони и участва в изработването един доклад, противоречиво оценяван от съвременниците и в историографията.²⁷ Докато вторият е доста по-безспорна фигура, участник в Сръбско-османската война, член на БЦБО, а по-късно лекар на първа опълченска дружина, взела активно участие във всички боевете по време на войната 1877-1878 г.²⁸ Не разполагам с документални свидетелства, които да удостоверяват от каква посока идват влиянията върху Еф. Бонева, но е безспорно, че в нея и чрез нея по интересен начин се пресичат разнопосочни сили, които кристализират именно в дейността на БЖБД в Цариград.

Разгърналата се в страната и в чужбина, особено в Русия и Великобритания, помощна акция в полза на пострадалите прави възможно в един важен исторически момент да се разширят международните контакти на българските благотворителни комитети и дружества. Почти всички те отправят призиви, обръщения и молби към чуждата общественост в Европа за набиране на средства, а след това в отговор на направените дарения, или изразената съпричастност, изпращат и публикуват задължителните в този случай благодарствени писма.²⁹ Във всички тези документи наред с чистата филантропия може да бъде открит като основен елемент и стремежът за външнополитическа пропаганда на българската национална кауза. От друга страна, присъствието в общественото пространство и дейността на Централния благотворителен комитет в Цариград, начело с посланиците на Великобритания и САЩ сър Х. Елиът и Хорас Мейнарт, на Международното консулско дружество в Пловдив, организирано от княз Ал. Церетелев, на мисиите на лейди Емили Ан Странгфорд и на Джеймс Лонг, както и визитите на някои други американски и английски протестантски мисионери и политици³⁰ повдигат самочувствието на българите и предопределят тяхната по-голяма политическа и филантропична активност.

Ако чуждите дружества, мисии и отделни филантропи осигуряват по-голямата част от средствата за благотворителност и определят начина за тяхното изразходване, то българите, основно чрез Екзархията, църковно-народните общини, читалища и женските дружества изграждат и осигуряват механизмите за тяхното рационално разпределение.³¹ Оформилото се ползотворното сътрудничество влияе насърчително върху разрастване на благотворителната дейност сред самите българи. Значителен стимулиращ фактор се явява и българския периодичен печат в Цариград и в Румъния, който на своите страници помества многобройните обявления и призиви на новосъздадените благотворителни организации, отчетите за събраните суми, начините за изразходването им, благодарствените писма до по-крупните чуждестранни дарители и пр. Публикациите по темата не само повишават отговорността и гражданското съзнание у участниците в акцията, но и спомагат за заздравяването и развитието на чувството за национална общност и единение у българските читатели на съответните материали.

Всичко изброено по-горе помага да се открои благотворителната дейност като фактор, който влияе положително върху политическата активност на българите в навечерието и по време на Цариградската посланическа конференция, когато от българска страна се изработват основните програмни документи, представени на международния форум.³² От друга страна провала на мисията на д-р Ст. Чомаков в Пловдив, за която стана дума по-горе, също се дължи на това пораснало национално сцепление и чувство за гражданска отговорност, което е стимулирано и от разгръщащото се по това време благотворително движение.

Филантропичната дейност продължава през цялата зима и пролетта на 1877 г. В този период с особено внимание от българската преса се следи мисията на лейди Е. А. Странгфорд, не само заради значителните средства, с които разполага, и широкообхватната дейност, която развива, но и поради подчертаната й българофилия, която тя наследява и продължава от покойния си съпруг лорд Пърси Странгфорд³³. За политическия ефект от нейната дейност за националната консолидация на българите може да се съди по многолюдните празненства, приветствия, цветя, овации и песни, с които е изпратена благородната лейди при отпътуването си от страната.³⁴ Тези демонстрации не са знак само на благодарност за стореното, но и ярък израз на националното чувство, обхванало населението от посетените от лейди Странгфорд селища. При оценката на конкретните факти не бива да се подминава обстоятелството, че събитията се развиват в навечерието и непосредствено след обявяването на руско-османската война, когато антибългарските настроения сред местното мюсюлманско население и управляващите са особено подчертани.

Филантропичната дейност в полза на пострадалите при потушаването на Априлското въстание е една от съществените страни, обрисуващи обществено-политическите процеси в навечерието на Освобождението. Разкриването на нейната специфика показва, че макар в този случай и да са използвани предимно легални мирни средства, тя също играе съществена роля за мобилизиране на националната енергия и за отстояване на българските интереси с съдбовно за нацията време.

1 Пиша тези редове в самото начало на военните действия в Ирак (24 март 2003 г.).

2 Тодорова, О. Православната църква и българите ХV-ХVІІІ в. С., 1997, 191-192.

3Възвъзова-Каратеодорова, К. Народополезната дейност на български духовници за облекчаване съдбата на пострадалите от Априлското въстание. (Според запазена кореспонденция от 1876-1877.) - В: Априлското въстание и българската православна църква. С., 1977, 489-498; Драголова, Л., Томова, Д. Благотворителни комитети и помощни акции след потушаването на Априлското въстание. (Историко-библиографски обзор по документални източници и материали от българския възрожденски периодичен печат.) - Изв. НБКМ, Т. ХVІ (ХХІІ), 1981, 477-508; Маркова, З. Една проява на международна солидарност в защита на пострадалите през 1876 г. българи. - ВИС, 1983, №5, с. 104-110; Markova, Z. Une manifestation de solidarité internationale avec les bulgares en 1876. - Balkan Studies, 25, 1984, №2, р. 389-396; Чолакова, М. Г. Българско женско движение през Възраждането (1857-1878). С., 1994, 230-257; Genov, R. Lady Emily Anne Strangford and the Image of British Philanthropy in Bulgaria. - In: The Case for Women: Britain and Europe. S., 2001, p. 247-259.

4 Косев, К., Жечев, Н., Дойнов, Д. История на Априлското въстание 1876. С., 1976, 551-553; Косев. К. Априлското въстание - прелюдия на Освобождението. С. 1996, 22-25, 137-141; Косев, К., Жечев, Н., Дойнов, Д. Априлското въстание в съдбата на българския народ. С., 2001, 270-271.

5 Паскалева, В. Демократичната общественост в Западна Европа и Освобождението на България. - В: Освобождението на България от турско иго 1878-1958. Сборник статии. С., 1958, 44-81; Митев, Й. Отражение на Априлското въстание в чужбина. С., 1976; Косев, К., Жечев, Н., Дойнов, Д. Априлското въстание..., 481-535.

6 Василев, Р. Архимандрит Методий Кусевич и Априлското въстание. - В: Априлското въстание и Българската православна църква. С., 1977, 450-453; Божинов, Пл. Архимандрит Методий Кусев и защитата на българската национална кауза пред Европа през 1876 г. - ИПр, 2000, №5-6, 178-179.

7 Ден, г. ІІ, бр. 23, 15 май 1876, с. 77. Въстанието в Българско; Кирил, патриарх Български. Екзарх Антим (1816-1888). С., 1956, с. 707.

8 Възраждане, г. І, бр. 1, 5 юни 1876, с. 1. Нашата програма; Пак там, с. 3. Дописка от Браила, 4/16 юни 1876.

9 Ден, г.ІІ, бр. 31, 12 юни 1876, с. 93. Уводна статия, 11 юни с. г.; Всички на помощ. - Пак там, бр. 36, 30 юни 1876, с. 103.

10 Априлско въстание 1876 г. Т. 1. Сборник от документи. Под редакцията на проф. Ал. Бурмов. С., 1954, с. 487, док. №429. Й. Дръцков от Цариград, 8/20 юни 1876, до М. Дринов в Прага.

11 Петко Р. Славейков. Съчинения. Т. 8. Писма. Под редакцията на С. Баева. С., 1982, с. 209, док. №143. П. Р. Славейков от Ст. Загора, 23 юни 1876, до Г. Груев в Цариград.

12 Априлско въстание 1876 г. Т. 1..., с. 505, док. №441. М. Дринов от Прага, 20 юни 1876, до Т. Пейов в Браила. По-подробно за дейността на Т. Пейов по това време вж. Леков, Д. Тодор Пеев. Страници от живота и съдбата на един възрожденец. С., 1978, 132-135.

13 Бурмов, Ал. Български революционен централен комитет. - В: Бурмов, Ал. Избрани произведения. Т. 3, С., 1976, 80-82; Шарова, Кр. Българската национална акция в Европа след Априлското въстание и Русия. - В: Летопис на дружбата. Т. 6. Освобождението на България и руската общественост. С., 1977, 210-211.

14 Драголова, Л., Томова, Д. Цит. съч., 485-491.

15 Cohen, D. La circulation monétaire entre les Principautés roumaines et les terres bulgares (1840-1878). - BHR, 1976, 2, p. 69.

16 Драголова, Л., Томова. Д. Цит. съч., 480-481, 484-485.

17 НБКМ БИА, ф. ІІ В 1664, л. 2, 4. Касова книга на БЦБО.

18 Пак там, л. 3, 5, 7; Драголова, Л., Томова, Д. Цит. съч., 482-483, 485.

19 Източно време, г. ІІІ, бр. 13, 28 авг. 1876.

20 Чолакова, М. Г. Цит. съч., 51, 55, 107, 245-247.

21 Пак там, 51, 107, 244, 247, 257.

22 Кирил, патриарх Български, Цит.съч., 707-709; Маркова, З. Българската екзархия 1870-1879. С., 1989, с. 218;

23 Подробно по този въпрос вж. Драголова, Л., Томова, Д. Цит. съч., 480-495.

24 Източно време, г. ІІІ, бр. 13, 28 авг. 1876; Напредък, г. ХІ, бр. 105, 29 окт. 1876; Чолакова, М. Г. Цит. съч., 48-49, 245.

25 Кирил, патриарх Български. Цит. съч., 711-715, 742, 747-749; Маркова, З. Българската екзархия..., 157-158; Тодев, Ил. Д-р Стоян Чомаков (1819-1893). Живот, дело, потомци. Ч. 1. Изследване. С., 2003, с. 414 и сл.

26 Източно време, г. ІІІ, бр. 13, 28 авг. 1876; Чолакова, М. Г. Цит. съч., с. 48.

27 Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. 3. изд. С., 1980, с. 371; Томова, Д., Драголова, Л. Анкетни комисии за разследване на изстъпленията при потушаване на Априлското въстание през 1876 г. (Историко-библиографски обзор по документи и материали, запазени у нас.) - Изв. НБКМ, т. ХІV (ХХ), 1976, с. 646.

28 Шишкова, Л. Д-р Константин Бонев. - В: Предшественици и основатели на Българския червен кръст. С., 1971, 27-30; Ст. Дойнов. Българската общественост и Руско-турската освободителна война (1877-1878). С., 1978, 92, 96, 141; Българска възрожденска интелигенция. Енциклопедия. Съст. Н. Генчев, Кр. Даскалова. С., 1988, 81-82. Сведенията за връзката на Ефр. Бонева с д-р К. Бонев ми бяха любезно предоставени от проф. Д. Дойнов, за което искрено му благодаря.

29 Томова, Д., Драголова, Л. Благотворителни комитети..., 481-482, 484-485, 486, 490, 497, 499; М. Г. Чолакова. Цит. съч., 134-137, 249-256.

30 За тяхната дейност по-подробно вж. Томова, Д., Драголова, Л. Благотворителни комитети..., 499-506.

31 Божинов, Пл. Английската благотворителност след Априлското въстание, българите и Русия. (Под печат.)

32 Христов, Хр. Освобождението на България и политиката на западните държави 1876-1878. С., 1968, 63-64, 73-79; Бужашки, Евл. Възникване на буржоазната политическа система в България. - В: България 1300. Институции и държавна традиция. Т. 1. С., 1981, 614-629, 636-649.

33 Genov, R. Op. cit., p. 251-254.

34 Ibid., p. 255-257.